Санаториумът [bg]

Айзак се прокашля, вдига пръсти към клепача и се почесва в ъгълчето, близо до слъзния канал. Познат жест, той има екзема, обостряше се от време на време през детството, активираха я различни фактори — топлина, синтетични дрехи, стрес.

— Видяхме, че от зъбчатата железница слизат хора. Лори беше убедена, че няма да успеете да се качите на тази, но аз исках да проверя.

— Хванахме по-ранния влак — насилва се да изрече Елин и поглежда зад него. — Къде е Лори?

— Наложи се да отиде да говори с шефа си за партито. Няма да се бави — Айзак се обръща към Уил. — Радвам се, че най-после се запознахме, друже — той стиска силно ръката му и после се навежда към него и го тупва по гърба.

Две-три сърдечни потупвания. Грубоват жест, но въпреки това, изпълнен с властност. Изкусно нахлуване в телесното пространство на Уил, равносилно е на поемане на контрол.

Уил не го съзнава и с открито лице се усмихва.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, и поздравления! Голяма новина…

— И аз мога да кажа същото. Направил си невъзможното…

Уил се колебае, изпълнен с несигурност.

— Какво имаш предвид?

— Елин — Айзак кимва към нея.

Настъпва мълчание. Уил прави онова, което прави винаги, когато се чувства заплашен — дръпва рамене назад, за да разшири гърдите и вдишването, и вирва брадичка.

По бузите му пълзи руменина. Изчервяването не му е присъщо, защото Уил никога не се смущава, но от друга страна, Айзак винаги успява да изкара от равновесие хората. Да ги изнерви.

— Успял си да заковеш сестра ми — смехът на Айзак разцепва тишината. — Мислех, че това никога няма да се случи. Имам предвид, че тя винаги е била енигма.

Шегата е клише и те се смеят, но Елин знае какво прави Айзак. Показва й, че все още я познава и може да прочете мислите й. Показва й кой командва.

— И аз мога да кажа същото за теб — отвръща тя, но веднага съжалява за думите си.

Реакцията й е закъсняла, по-креслива и по-чувствителна, и не попада в целта. Елин отмества поглед встрани. Вратът й пламти.

Уил сменя темата.

— А вие кога дойдохте?

— Преди няколко дни. Щяхме да караме ски, но затвориха лифтовете — Айзак посочва снежната вихрушка навън. — Така е, откакто пристигнахме.

Ски. Елин помни, че той е добър в карането на ски, една година във Франция, преди да се дипломира, и после по време на ваканции. Айзак постига всичко по трудния начин — работи, спестява и после пак работи. На никой от двамата не им беше лесно. Нямаха наследство или родителски фонд, от който да теглят пари.

Айзак изглежда в добра форма, мисли Елин, докато оглежда очертанията на яките му мускули, които изпъват ризата му. Силен е. Също като нея, лицето му е по-слабо и чертите по-ясно изразени, и има нови бръчки, но сините му очи са непроменени — големи и напрегнати. Непроницаеми.

Съучениците му биха казали, че той не се е променил. Все още е леко брадясал и разчорлен. Вечното инди момче барабанист.

— Кога ще дойдат другите за купона?

— След няколко дни — Айзак пристъпва от крак на крак. — Решихме, че ще е хубаво вие да дойдете първи. Парти преди годежа, малко време за семейството — той протяга ръка и леко докосва колието на Елин. — Още го носиш?

Тя трепва и инстинктивно увива пръсти около изящния сребърен медальон.

— Е, какво ще кажете за това място? — Айзак дръпва ръката си и показва. — Хотелът.

Елин се вцепенява. Познава този тон, той иска реакция. Фактът, че сградата е била санаториум, преднамереният минимализъм… Айзак иска Елин да я намира за неудобна.

— Фантастичен е. Уникален! — тя отмята косата от лицето си и осъзнава колко е къса. Това е нещо ново, след като почина майка й.

— А Уил? Мнението на архитекта?

Уил отново е в познати води и употребява всички думи, които е предсказала Елин, и още — свеж, добре изпълнен, идеална умереност. Докато той говори, Елин наблюдава Айзак.