Санаториумът [bg]

5

Мамка му, мърмореше Адел, докато въртеше ключа в ключалката. Защо не отключва? Винаги става така, когато бърза…

Вратата на съблекалнята се отвори и нахлу студен въздух. Адел трепна и изпусна ключовете.

— Добре ли си?

Позна гласа — Мат, светлорус швед, един от множеството чужденци, които хотелът наема. Работи на бара и е с прекалено високо самочувствие. Бледозелени очи, които първо те оглеждат набързо, а после проникват право в теб.

— Да — Адел клекна и взе връзката с ключове. — Бързам, това е всичко. Тази седмица Габриел ще бъде с баща си. Исках да се върна и да му кажа довиждане — най-после успя да отключи шкафчето и извади чантата и палтото си.

— Току-що съобщиха, че спират зъбчатата железница — Мат пъхна ключа си в шкафчето. — Няма да работи до утре сутринта.

Адел погледна през прозореца. Бурята бушува и вятърът брули хотела.

— Ами автобусите?

— Все още се движат, но ще са претъпкани.

Той е прав. Адел прехапа устни и погледна часовника си.

Трябва да е в долината след един час. Ако побърза, може и да успее.

Каза довиждане на Мат и излезе през страничната врата. Потрепери, стъписана от силата на вятъра, навява ледени топчета в лицето и очите й, бузите й щипят от студа.

Вдигна шала до носа и тръгна по пътечката към предната страна на хотела.

Краката й затъват в снега на всяка крачка, снегът започва да прониква през тънката кожа на ботушите й. Идиотка! Можеше да си обуе дебели ботуши.

Внимателно отбягвайки по-големите снежни преспи, Адел продължи да върви. Усети, че телефонът й вибрира в джоба, извади го и видя съобщение от Стефан: Тръгвам от работа. До скоро.

Работа.

Думата предизвиква познатото горчиво негодувание. Адел се мрази.

Знае, че няма смисъл да гадае какво би могло да бъде — изкачване по кариерната стълбица, съпътстваща заплата, пътувания…

Колкото и да се мъчи да намери оправдания и да се примири, пределно ясно е, че тя трябва да прави жертви, не Стефан. Той не трябваше да се отказва от плановете си, когато се роди Габриел, нито от следването си в колежа. Завърши с отличие и веднага си намери работа в мултинационална компания във Вьове, в бранд мениджмънта. Стефан беше високо ценен и се справяше добре. И печелеше още по-добре.

Приятелката му работи в същата компания и взима също толкова внушителна заплата. Лизи не е наперена, но изисканите й скъпи дрехи и самочувствие говорят сами по себе си.

Адел може да понесе това — дребнава, глупава завист, нищо повече но я тревожи потенциалното въздействие върху Габриел.

Адел знае, че не след дълго Габриел ще започне да забелязва разликата.

Страхуваше се, че той ще я гледа пренебрежително, че ще възприеме нея и онова, което може да му даде, като по-долнокачествено от онова, което може да му осигури Стефан.

Адел знаеше, че е глупаво да разсъждава какво ще стане в бъдеще, защото в момента всичко, което Габриел обича, не е свързано с пари. Той обича да се гушка и да му четат книжки, преди да заспи. Обича горещ шоколад с бита сметана, обича игрите с деца на пясъчника, обича да се пързаля с шейна.