Санаториумът [bg]

— Даниел Льометр ли имаш предвид? — пита веднага Уил.

Айзак повдига учудено вежди.

— Знаеш за него?

Уил се усмихва.

— Светът на архитектурата е малък. Все още ли няма новини?

— Нищо — отговаря Лори.

— Какво се е случило? — пита Елин, без да откъсва очи от Лукас Карон.

— Даниел беше главният архитект на хотела. Изчезна безследно във финалните етапи на планирането. Една нощ не се върнал вкъщи. Тръгнал си от обекта следобед и повече никой не го е виждал или чувал. Колата му била на този паркинг, но не открили следа от него. Направо се изпарил — Айзак щракна с пръсти. — Никакви отпечатъци от стъпки, нищо. Така и не откриха чантата, телефона му…

— Беше голяма новина навремето — казва Лори. — Сесил и Лукас познаваха добре Даниел. Били приятели от детинство, Лукас беше покрусен. Случилото се забави проекта за известно време… Хотелът трябваше да отвори през 2017-а, но се отложи с една година.

— Никой ли не знае какво се е случило с Даниел? — пита Уил.

— Имаше различни теории, хората говореха, че имал проблеми с бизнеса си — Айзак вдигна рамене. — Нещо от сорта, че се разраства твърде бързо, парични проблеми…

— Предполагали са, че е избягал?

— Или че…

— Престани, Айзак, стига толкова, той ще чуе — Лори смени темата. — Мисля, че това беше всичко, което можахме да ви покажем в хотела.

— Благодаря, аз… — Елин млъкна и очите й се спряха на вратата до Лори.

Вратата не е като другите в хотела, а богато украсена — дърворезби на ели, оградени с планински върхове.

— Какво е това?

Лори подръпна шала на врата си.

— В миналото е било стая за консултации, сега е затворена. Не се използва от гостите на хотела.

— Празна ли е?

— Не съвсем — Лори отново вдигна ръка към шала си — подръпна го и го оправи. — Там има нещо като архив. Останки от времето, когато сградата е била санаториум. Отначало смятаха да направят малък музей, така че гостите да научат историята на хотела…

— Не са го довършили?

— Отложено е за по-нататък — Лори се поколеба. Елин усети, че преценява нещо наум. Накрая каза: — Ако се интересуваш, може да погледнеш.

Айзак се намръщи.

— Лори, не сега, те вероятно искат да разопаковат багажа си.

— Разбира се — съгласява се Лори. — Тогава някой друг път.

— Не, искам да видя архива. Обичам всичко историческо.

Това е вярно, но Елин чува нотката на предизвикателност в гласа си. Така й въздейства Айзак. Прави я раздразнителна и войнствена.

Уил се скова.

— Елин, току-що пристигнахме, искам да видя стаята и да се настаня.

— Добре, отиди тогава с Айзак. Няма да се бавим.

— Хубаво — намусено отговори той. — Ще се видим горе.

Елин го гледа как тръгва и изпитва безпокойство. Идеята наистина ли е добра? Да си пъхам носа в нещо лично?

— Виж, не си прави труда…

— Няма проблем — усмихва се Лори. — Но те предупреждавам, че вътре е пълна бъркотия. Всичко, което са разчистили преди ремонта… е захвърлено тук.

Тя пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Не се шегуваш — измънка Елин.

Стаята бе пълна с медицинско оборудване — аспиратори, бутилки, старомодна инвалидна количка, странни стъклени приспособления. Всичко бе покрито с тънък слой прах.

Наистина е пълен безпорядък. Някои неща са в кашони, други са натрупани на пода. Между тях са пръснати канцеларски материали, картонени кутии и шкафчета.

— Предупредих те — Лори вдига вежда.

— Не е толкова зле, виждала съм и по-лошо.

Например моят дом. Безпорядъкът го е завладял — препълнени шкафове, купчини книги. Дрехи, закачени на крехка метална закачалка, която постоянно пада под твърде голямата тежест. Елин, изглежда, не може да събере желание или енергия да направи нещо по въпроса.