Криворазбраната цивилизация (Смешна позорищна игра в пет действия)
- Автор: Войников Добри
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Криворазбраната цивилизация (Смешна позорищна игра в пет действия)». Краткое содержание книги:
Злата. Ще почакаш, хаджи, доде дойде солта.
Хаджи Коста (заканено). Каква сопа ти са стои тебе!
Злата. А че сега аз ли съм крива?
Хаджи Коста. Ба! Права си като въже в торба, анадънму?
Злата. Да ти са позлатя, аз сѐ пак лошева.
Хаджи Коста. Кой беше тук?
Злата. Кой ще бъде? Бяха…
Хаджи Коста. Кои?
Злата. Нашите, ми са струва, беше и…Марийка. Аз, хаджи, бях се при огъня, гледах си работата.
Хаджи Коста (сърдито). Гледала си работата, а? Каква вещица си ти! Де й Анка? (Вика.) Анке!
ЯВЛЕНИЕ ХI
Горните, Анка
Анка. Що е, тате?
Хаджи Коста. Кой беше тук?
Злата намига на Анка да не казва.
Анка. Беше…Марийка, батю…
Хаджи Коста. Още?
Анка. Сетне дойде мосьо Маргариди да дири батя; зе го и излязоха.
Злата. Ха! догадих се аз някой доде, па скоро-скоро излезе. То мосьо Маргариди ли беше?
Хаджи Коста. Же го замагаридям аз него. Той чапкънин да н’ми стъпва в къщата, че му счупвам краката. Де й нашия магарски син.
Злата. Види са, излязъл.
Хаджи Коста. Да н’ми мъкне той мене тука таквиз багабонти, че го земат и него дяволите.
Анка. Той е доктор, тате; той не е лош човек.
Хаджи Коста. Ти го разбра, а? Или и ти му са сочиш?
Злата (като намига на Анка, към Хаджи Коста). Как щяла? Хич аз оставям ли я?
Хаджи Коста. Бе ти ли?… Зная та каква маймуна си. Вий като видите таквиз ябанджийски хайти, па уста ви отворени остават, анадънму? Пустата ви алафранга! Ума си в главата сбирайте, зере кога ли же ма земат дяволите, па же ви кажа аз на вас… (Разхожда се.) Мене къщата ми не е хан, анадънму?
Анка. Тате, ами хумаюн за фусти донесохте ли ми?
Злата. Донесоха ти.
Анка. Тате, аз си свърших новата рокля. Я виж, добре ли си я направих?
Хаджи Коста. Да са сочиш на онзи чапкънин, а?
Анка. Не, тате, аз си премерих новата рокля.
Хаджи Коста. Пред онзи чапкънин, а?
Анка. Как щяла съм, тате, хич да бъде работа ли е?
Хаджи Коста. Ама ти щу си крива? Маймун акъллията ти майка.
Анка. А че, тате, пък и ти сѐ я хукаш, сѐ ѝ се сърдиш.
Злата. А че тебе баща ти, синко, я тъй хе, за нищо никакво ходи да са сърди!
Хаджи Коста (гневно). Бе да та оставя да направиш за смях къщата ми, анадънму?
Анка. Уф, тежко ми е да слушам. (Излиза.)
Хаджи Коста. Ума си в главата сбирай, ти казвам, жено, зере!…
Злата (смело). А че какво зере? Еня ма й от хора простаци.
Хаджи Коста (като я изгледва криво). Я гледай я, маскара!…
Злата. Ам’че не съм ти робиня да ма хукаш тъй, мина са еничерството.
Хаджи Коста (разгневено като издига ръка на нея). Еничерство ли? Гиди резил.
Злата побягва и Хаджи Коста след нея. Завесата пада.
Действие второ
Проста къщичка на баба Стойна, с три-четири прости столчета за седение.
ЯВЛЕНИЕ I
Баба Стойна с очила, преде на хурка. Митю, който са задава, с широки панталони францушки, дълъг сюртук и фес.
Митю (весело). О, добър ден, бабо.
Баба Стойна. Дал ти бог добро, синко, добре си ми дошел. (Като са понамества.) Запоядай, запоядай.
Митю (който зема един стол и сяда при нея). По сега махни тази хурка, бабо; що си са замъчила на старини? На младо време дето си прела, не ти ли стига?
Баба Стойна. Ей! Синко… да има баба ти отде, че да н’гледа на хурка. Пусто гърло не пита, че си старо, ами сѐ ище. Дядо ти, бог да го прости, доде беше жив, сѐ пак друго беше: барим един хлебец имаше кой да принесе вкъщи! (Нажелено.) Ами той, горкия, като легна, та умря! (Подсмърча.) Ех!… Остави ма с празни ръце. Сега како ще сторя?… Живо в гроба не са влиза, ки!
Митю. Да са живи достове, бабо.
Баба Стойна. Да са живи, синко, от умряло що бива?
Митю. Светът тъй е направен, бабо: хората да си помагат едно друго.
Баба Стойна. Тъй, синко, ами и то, доде й младо, ше помага.