Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Глава 3
За училището и за други неща
Тук ще разкажа за порядките в училището, за нещата, които ни вълнуваха, но вече по-късно, когато бях ученичка в по-горните класове. През цялото време, докато учех, режимът беше един и същ, затова е достатъчно да напиша как минава един обикновен ден. Съпругът ми е учил в Икономическия техникум във Вършец и също е бил на пансион. Като си разказваме за училище, разбирам, че редът в социалистическите пансиони е бил един и същ.
Сутрин в 6,20 ч. биеше звънецът за ставане. След малко нощният възпитател или възпитателка минаваше по стаите и чукаше с нещо по вратите. Звукът беше остър и стряскащ, и викаше: Хайде, ставайте! Като се събудим, трябваше да се облечем и да оправим леглата си, после отивахме в умивалнята да се измием. Стараехме се да намерим нетечаща мивка, което означава, че чашките на сифоните на повечето мивки липсваха, така че водата ни течеше по краката. По принцип се знаеше кои мивки текат и кои — не, но имаше и промени, така че трябваше да проверяваме. В 6,50 започваше ведрината — утринната гимнастика. В 7,00 се строявахме пред столовата и дежурният ученик даваше отчет как е минал денят. Винаги започваше с: „Моето дежурство премина сравнително добре“ и след това изброяваше лошите прояви на учениците, например, някой тичал по коридора, друг ритал топка в помещенията и счупил крушката или някое стъкло. Като пиша тези редове и знам от какви прояви се страхуват сега родителите, си мисля, че направо сме си били ангели. После отчитаха как са оправени спалните — имаше лоша, добра и отлична в зависимост дали леглата са опънати и дали стаята е чиста. После влизахме на закуска. Часовете започваха в 7,40. Ако имахме 5 часа, те свършваха в 12,15 ч., а ако часовете бяха 6, което често се случваше, свършвахме в 13,10 и веднага отивахме на обяд. От 2,15 започваха заниманията, имаше почивка от 15,45 до 16,15 и след това второ занимание от 16,15 до 17,15. До 18,15 бяхме свободни (два дни в седмицата по това време хорът правеше репетициите си и не можехме да не ходим на хор), следва вечеря до 19,15. После бяхме свободни, докато дойде време за лягане. За началния курс до четвърти клас това бе 20,30, а за горния — 21,30 часа. В общи линии, денят ни беше разчетен по минути и часове и нямахме много време за безделие. Нашият клас беше доста музикален, та все подготвяхме програма за някой празник. Когато станахме по-големи, дори сами създавахме сценарии за програми и репетирахме под звуците на акордеона. Свиреше моята съученичка Даниела, накратко Нели, една от т.нар. Свещена тройка. Вечер преди лягане се разхождахме по двора или правехме т.нар. джумбуш — пеехме под звуците на акордеона или по-рядко — на пианото. Пеехме всякакви песни, почти винаги на два гласа. Често дори съчинявахме песни по повод на някое събитие или текстове по хубава мелодия.
В събота вечер имаше забава. Пускаха музика, танцувахме. В неделя режимът беше свободен. От нас се искаше само да ходим на закуска, обяд и вечеря. Другото време прекарвахме както намерим за добре. Обикновено си перяхме дрехите, къпехме се, чистехме си спалнята. Следобед ни обземаше скука. Понякога дежурният учител извеждаше група ученици до трамвайната спирка. Там имаше павилиони и можехме да си купим нещо за ядене или парфюм и крем за ръце. Когато бях малка, в събота ме вземаха и ме довеждаха в понеделник сутринта. После си ходех вкъщи по-рядко. Беше ни скучно, искахме някакво разнообразие. Повечето деца почти не си ходеха вкъщи през срока, а някои — само за ваканциите.
Ще кажа няколко думи за момичетата, с които бях не само в един клас, но и в една спалня почти през цялото време. Ние трите — аз, Поля и Нели — бяхме заедно от подготвителен до 11 клас. В трети класкъм нас се присъединиха още две момичета, които виждаха малко — Катя и Ембие. Така живяхме петте до осми клас. Тогава дойде Албена, тя беше по-късно ослепяла. Всички ние бяхме деца на работници и селяни. Родителите на Албена бяха интелигенти — баща й доцент, а майка й — лаборантка. Живеехме задружно, споделяхме си всичко — мъките, радостите и всеки залък. Храната, която родителите ни носеха или пращаха в колет, беше обща. Може би дори родните сестри не са толкова близки — обикновено те учат в различни класове и имат други приятелки. Всеки имаше своята дарба. Нели свиреше на пиано и акордеон, останалите много пеехме на два гласа, бяхме нещо като вокална група. Аз съчинявах стихове по разни мелодии за различните събития в живота ни. По-късно с Албена правехме сценарии за програми, които сами подготвяхме и представяхме пред публика в концертната зала.
Условията в училището не бяха особено добри, но като слушам сега за домовете за изоставени деца, си мисля, че не сме били толкова за оплакване. Да, гладувахме, но все пак бяхме капризни и се влияехме едни от други, затова по няколко дни ми се е случвало да ям само хляб и десерт. Но при желание човек е можел да хапне нещо, в най-лошия случай хлябът беше до насита. Имахме 3 яденета на обяд, закуска сутрин и в 10 ч и вечеря. Изнасянето на хляб от столовата беше строго забранено. На вратата заставаше някой ученик или учител, за да проверява дали изнасяме хляб. Криехме го под дрехите си, стараехме се да излизаме, когато на вратата няма никого. Особено вечер огладнявахме здраво, защото времето до лягането беше дълго. Късно вечерта, след като дежурните и нощният възпитател вече са минали, изваждахме хляба, който геройски бяхме прикривали с телата си, и чубрицата, неприкосновения запас, грижливо кътан в бурканче за черни дни (чети: когато няма нищо друго), и сладко си хапвахме. И досега чубрицата ми е любимо ядене — тя превръща сухата филия в каквото си поискате в зависимост от състава на шарената сол. Но като наближи ваканция, и тя свършваше. Тогава ядяхме хляба с обикновена готварска сол, по-късно наречена натриев хлорид, резултат от увеличаване на познанията ни по химия.