Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Глава 2
Сама сред тълпата
Най-сетне дойде денят, когато за пръв път ме заведоха на училище. Другарката Пенчева ме представи на класа. Гордо застанах сред тях и изрецитирах едно дълго стихотворение от Асен Босев, което той ми беше подарил, записано на плоча. Бях свикнала да се учудват и възхищават на паметта ми, но не последва никаква реакция. Казах на другарката, че съм царица, обичам да лежа по цял ден и другите да ми слугуват. Тя ми отговори: „Ти ще се научиш да правиш всичко сама и тогава наистина ще бъдеш царица.“. В момента съвсем не я разбрах, но, както стана ясно, запомних думите й за цял живот. Останах няколко часа, за да разбера как се учи. После си отидох вкъщи. Трябваше да ми сложат предписаните в Одеса инжекции, затова закъснях за училище.
Когато лечението свърши, започна първият ми истински учебен ден. В часовете ми беше много интересно, те минаха неусетно. Но след това се намерих сред куп викащи, спорещи деца като мен. По навик замрънках: „Искам малка кукличка.“. Едно момче, което по-късно преместиха в паралелка за бавно развиващи се, ми се скара силно и продължително. За пръв път отстъпих, примирих се, че ще мина и без малка кукличка, само и само да спре да крещи. Другарката Пенчева беше много добра учителка. Наистина се грижеше за нас като за свои деца. В голямото междучасие, вместо да отиде в учителската стая с другите учители, оставаше при нас. Родителите на децата, които бяха от по-близо, носеха нещо за ядене — кекс, бисквити, ябълки или други продукти, които не се развалят лесно. Другарката Пенчева ни го разпределяше, като правеше малка закуска за всеки от нас. Тя ни караше да вървим по двойки — всяко сляпо дете да се движи с другарче, което вижда малко. Така отидохме на обяд. За пръв път никой не ми подаде чинията, не се интересуваше какво съм изяла. Всичко трябваше да намеря сама. Бяхме три слепи момичета — аз, Паулина и Даниела. Те ми помогнаха донякъде, защото бяха дошли преди около месец. От този ден до единайсети клас бяхме почти неразделни. Учителите ни викаха Свещената тройка.
След обяда имаше кратка почивка и отидохме в занималните. Там по-големите ученици си подготвяха домашните, а ние, в подготвителния клас, учехме песнички, игри, четяха ни приказки. Другарката Мария Драгиева, която ни беше възпитателка, беше по-млада от другарката Пенчева, но доста по-строга. И досега се смеем с моите съученици като си спомняме първите ми дни. Никак не можех да си обясня защо трябва да говоря на другарката на „вие“, щом тя е една, а не са двама. Тя ми се скара и се оплака на майка ми.
Дойде първата нощ, най-страшната нощ за всяко дете, останало без родителите си. Напомняше ми за бедните Хензел и Гретел, загубени в гората. Легнах си със свито сърце и си разказах приказка, за да заспя. Но през нощта се събудих, ходеше ми се до тоалетната. Училището е доста голямо и за да се стигне дотам, трябва да се мине по дълъг коридор. Вкъщи имах работа с малки пространства и никак не можех да си представя как ще се науча да ходя сама из голямата сграда. Освен това, за да ми е по-лесно, понеже тоалетната ни беше външна, през нощта ме слагаха на гърне. Събудих се и помолих някой да ме заведе до тоалетната. Паулина, или Поля, както й викахме, каза, че може да ме заведе, но леля Гигова, нощната лелка, не разрешава и бие с кол всеки, който ходи до тоалетна. Силно се разплаках, изпълнена със страх и безпомощност. След десетина минути леля Гигова дойде да види какво става. Аз извиках: „Къде ходиш, вещице?“, защото мислех, че наистина е вещица от моите вълшебни приказки. Тя ме заведе до тоалетната и после заспах спокойно. Сутринта се оплака на другарката, че й викам вещица. Пак ми се караха, макар че не разбирах какво нередно съм направила.
Много бях притеснена, че не можех да се ориентирам из училището. Нашите мислиха, мислиха и ми донесоха гърнето. В спалнята бяхме три момичета и две момчета. Веднъж едно от момчетата каза: „Румяно, гърнето ти бяга!“ и започна да тропа. Възпитана в духа на приказките, аз му повярвах и силно надух гайдата. След малко влезе нощният възпитател. С плачевен глас извиках: „Другарю Рангелов, пък Мариян казва, че гърнето ми бяга!“. Той ядосано срита гърнето под леглото ми и то издрънча: „Ето ти гърнето, хайде, заспивай!“. Научена от мъдростта на баба ми, аз отговорих: „Как че спим, като не ми се спи? Със щипки ли че ми затвориш очите?“. После той се оплакал на другарката, че му отговарям. Казах: „Като ме пита, как да не му отговарям?“. Така бавно и хумористично навлизах в глъбините на възпитанието и правилното говорене. Понеже съм от шопския край, думите няма, ляво, дясно, ми се струваха като превземка.