Принцесата на татко

Въпреки несгодите и трудните моменти, недейте да си представяте, че сме били тъжни и намръщени. Напротив, за щяло и нещяло се заливахме от смях, както казва народът, пръст да ни покажеш, започвахме да се кискаме. Търсехме смешното навсякъде — в поведението на учителите, съучениците си, в отношението на другите към нас, дори и там, където изобщо няма нищо смешно. Аз се смеех най-много и бях първа в измислянето на поводи и ситуации. Може би несъзнателно се стремях да заглуша тъгата, която често ме обземаше. Както и да е, почти през цялото време се смеехме до припадък. За съжаление онзи безгрижен кикот бавно и неусетно се стопи. От него остана съвсем малка част, която понякога проблясва като живителна струя, за да ни избави от стреса и лошите новини, които така настойчиво се опитват да ограбят цялото ни веселие. Всички вкъщи обичаме да се посмеем от сърце, ако се наложи дори и над себе си. Когато чувам в автобусите как млади момичета се смеят без да има защо, остра болка от съжалението, че това вече не го мога, пробожда сърцето ми. Този смях е неотделим от усещането, че морето ти е до колене, всичко, което хвърчи, се яде, че от какавидата на нашата младост ще излезе пеперуда, каквато светът още не е виждал.

Нашият възпитател заслужава особено внимание. Той ни учеше от 5 до 11 клас, така че с него е свързана голяма част от живота ни. Естествено, научил ни е и на много добри неща, но както всички човешки същества и най-вече децата, обръщахме особено внимание на лошите. В занималнята той ни четеше уроците, когато нямахме учебници. Издаването на брайлови учебници изоставаше от тези на плоскопечатен шрифт най-малко с една година, затова винаги нямахме учебници поне по един, а често и по няколко предмета. Например, никога не сме имали алгебра през цялото ми учене. Един случай е заседнал здраво в паметта ми. По принцип нямахме право да излизаме от училището без придружител. Ако някой искаше да излиза, родителите му трябваше да подпишат специална декларация, че учителите не носят отговорност, ако се случи нещо с него извън училище. Коркинов, нашият възпитател, често казваше: „Ако стане нещо с теб, трябва да плащам на баща ти няколко хиляди.“. Нито дума, че ще му тежим на съвестта. Веднъж, когато мислех, че той е в занималнята при другия клас, аз казах: „А пък знаете ли какво ще направи Коркинов, ако ме смачка някоя кола и трябва да плати хилядарките. Ще изчака да няма хора, ще отиде през нощта на гроба ми и ще нарежда: «Защо умря, бе? Откъде да взема хилядарките да ги дам на бащъ ти?»“ Имитирах го доста успешно. Той говореше меко, защото беше от Габровско. Изпълнението ми завърши в пълна тишина вместо с очакваното избухване на смях. Тогава се усетих, че Коркинов е тук и е чул всичко. За разлика от друг път, когато ми се караше за разните изпълнения, сега се чу само бавното и тежко „туп-туп-туп“, с което излезе от стаята. Оттогава вече не говореше за хилядарките, за съжаление и за съвестта — също.