Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Най-добрият ми приятел и помощник във всички беди по това време бе моят баща. Откакто се помня, той все ми липсваше. Понеже работеше по цял ден, го виждах по-рядко от другите вкъщи и все ми беше малко. Беше строен, висок, слаб, всеки ден се бореше с желязото, ръцете му миришеха на желязо, бяха силни и добри. Представях си го като царския син, големия юнак, пред който всички змейове си плюват на петите. Винаги свързвах с него всичко хубаво, радостно и приказно. Когато беше с мен, знаех, че няма нищо страшно. Другите деца, оказали се в опасност, търсят майките си, а аз винаги исках татко да е наблизо. Когато ходехме на лекар, питах само него какво ще ми правят, защото ми казваше истината, каквато и да е тя, за да се подготвя за нея. Той ми помогна да преодолея страха от морските вълни и ме научи да се люлея върху тях и да плувам в морето. Когато дойде време да се уча да ходя сама из огромното училище, пак поверих мъката си на него и той ме водеше и ми показваше как да се ориентирам.
Той ми е прочел почти всички руски книги. Най-много обичах вечерите, когато беше свободен и ми четеше дълги приказки. Показваше ми всичко, което се изпречваше на пътя ни, за да имам представа за нещата. Ходех в работилницата му, построена в двора, и пипах всички инструменти и железните орнаменти за огради и тераси, които сглобяваше. През летните вечери ме водеше на разходка из града, качваше ме на въртележки и виенско колело, а когато ходехме в гората, вземаше кора от дърво и дялаше всичко, каквото ми хрумне да поискам. Веднъж ми купи пуканки и аз го питах на какво прилича всяка от тях. Той не само че не се отегчи, но ми отговаряше с желание, докато не ми омръзна.
Пиша тези редове с голяма мъка, защото щастието да бъда принцесата на татко не трая дълго. Когато бях във втори клас, баща ми почина от рак на стомаха. Боледува почти половин година, но до последния ден преди да влезе в болница си остана жизнен и изобщо не предполагах, че няма да го видя повече. Взеха ме от училище, за да се простя с него. Ужасното е, че като дойдоха да ме вземат, мислех, че татко е изписан и ме прибират, за да празнуваме. След няколко подготвителни думи баба ми каза, че е починал и ме заведе да го пипна за последен път. Сковаността на челото му порази детското ми въображение. Очаквах да бъде като заспал, а студенината и твърдостта, когато го докоснах леко с върха на пръстите си, смрази не само ръцете, но и душата ми. И досега се вцепенявам като си спомня онова усещане. Близките ми се учудиха, че не плача, шепнеха си, че не разбирам какво се е случило. Болката и вцепенението ми бяха толкова големи, че не можех да заплача. Така е с мен и сега — плача в захлас от хубави думи и трогателни сцени в любовни истории, а когато ме притисне истинско страдание, изпадам в същото вцепенение. Ако се разплача, значи, ледът е разчупен и идва облекчението. С тайна надежда вярвах, че орлите, побратими на баща ми, като чуят, че е изпаднал в беда, ще отидат до далечния приказен извор през девет царства в десето, ще донесат жива вода и ще го напръскат, преди да се захлопне капакът на ковчега. Той ще се отърси, ще разкърши юнашка снага и ще въздъхне: „Какво става тук? Колко дълго съм спал!“. Разбира се, това не се случи. С остро отчаяние проумях, че светът на приказките е измислен и няма нищо общо с реалния.
Загубата беше наистина непрежалима за мен. Все си мислех, че ще се върне, не може да не се върне, и всичко пак ще е хубаво. Разболях се от гастрит и половин година ходех на училище през ден, защото не можех да се храня с общата храна. Мислех, че няма да преживея смъртта му.
Несъзнателно свързвам представата си за сила, мъжественост, избавление от опасностите с баща си. Без да си давам сметка, търсех съпруг като него. И досега чувствам онзи недостиг и липса, но сега не ми стига присъствието на съпруга ми. Може би за мен тази ненаситна липса е станала част от любовта. След много години написах едно стихотворение, което най-точно илюстрира моите мисли и чувства. Когато опознах Бога и разбрах, че Той е наш Баща, отново се потопих в онази атмосфера от детството. Но за разлика от земния ми баща, който въпреки голямата си любов бе принуден да ме изостави, Бог е с мен вечно.