Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Постепенно дните се сливаха в едно хомогенно цяло. Сутрин с голям труд и старание нахлузвах всичките си дрехи. Майка ми беше поръчала да ги обличам, независимо какво е времето, а аз бях послушно дете. В интерес на истината бе зима, а в училището не беше особено топло. Облеклото ми се състоеше от: долна част — чорапогащник, на който имаше зашито копче, за да познавам коя му е предната част, вълнени гащи, клин; горна част — потник, тениска, рокля, вълнен пуловер, който наричах боцкалото, елече и накрая престилчица, цялата с копчета. Венец на това облекло бяха обувките с връзки, които отгоре на всичко не трябваше да обърквам коя е лявата и коя — дясната. За цялата тази работа ми отиваше всичкото време до ведрината, така се наричаше утринната гимнастика. За щастие лелките ни оправяха леглата. Положението на моите съученички беше подобно. Понеже не виждаме и трите, се питахме докъде сме стигнали. Цялата тази процедура беше съпроводена с потракване на зъбите ни, защото парното, което вечер беше пуснато, сутрин напълно го нямаше. То отиваше да топли класните стаи. Описвам това, не за да се оплаквам, а просто защото се е врязало в паметта ми.
Съдържанието на джобовете ми по онова време също заслужава специално внимание. Като си спомня какво имаше в тях, не знам как съм ходела из училището, без да изпопадат поне половината предмети. Джобчетата на престилката ми съдържаха: форматна тоалетна хартия за цялата седмица, сгъната на четири, две носни кърпи, пластмасова ракиена чашка (не можех да стигам мивките, за да пия вода и падна голямо търсене, докато намерихме толкова малка чашка), парче сапун, увито в найлоново пликче и една или две малки колкото пръста ми куклички, за да си драматизирам приказките. Всичко това бе внимателно обмислено, защото вместимостта на джобчетата ми беше строго фиксирана, но не можех да се разделя с никоя от тези дреболии. Ако нямах куклички, правех човечета от станиола, с който обвиват шоколадите и вафлите. Грижливо изглаждах станиола, после го оформях като човече, пате или друга фигурка. Като малка прибягвах до това средство, за да попълня липсата на кукли. По-късно, в по-горните класове, правех цели семейства от станиол и измислях разни истории за техния живот и взаимоотношения (същински сапунки).
Друго интересно събитие беше откриването на най-голямото число. Често спорехме кой има най-много кукли или там каквото и да е. Например, едната каже: „Аз имам една кукла“, другата — „аз имам две“. Като исках да сложа край на тая работа, победоносно казах: „Аз пък имам безброй“. Какво беше учудването ми, когато ми отговориха: „Аз пък имам два безброя.“. И така се стигна до най-голямото число — и никой математик не може да ни го оспорва — безброй безброя.
В подготвителен клас направих и най-значителната си беля. Без да разбирам ясно какво правя, измислих прякори на целия клас. Някои не бяха нищо особено. Взех ги от пиеската, която играхме за Нова година, но други бяха подигравателни. И един ден, като гръм от ясно небе, ми казаха, че ще обсъждат поведението ми пред класа и така не може повече. След обяд в занималнята всички се оплакаха на другарката, като казаха прякорите си. Тя ме наказа да стоя права, докато не се извиня на класа. Стоях цялото първо занимание — от 2,15 до 3,45 ч. После имаше почивка. Едно момче, на което също бях измислила прякор (онова с „Гърнето ти бяга!“, ми каза, че е измислило какво да кажа, за да се извиня. Не ми беше трудно да измисля нещо, трудното беше да го изрека. Но нямаше как, надвих гордостта си и се извиних. Вечерта се извиних и на леля Гигова, че й виках вещица. Това ми бе добър урок да внимавам с прякорите. За съжаление и до днес все ми идва да наричам хората с измислени от мен имена.
Много често, загубила се из сградата, стоях на едно място и плачех. Когато ме питаха защо плача, отговарях: „Няма кой да ме води?“. По-късно майка ми направи макет на училището от мозайки и полека-лека започнах да се оправям. В първи клас другарката Рангелова забрани на децата да играят с мен и да ме водят, докато не се науча да ходя сама. Сега мисля, че тази мярка е била доста драстична, като се има предвид, че никой не се и опита да ми помогне. Тогава се натъжих, на обяд имаше грозде и гадаех по зърната му какво ще стане с мен. Първите зрънца бяха сбръчкани, това беше днешният и утрешният ден, но последните бяха едри и сладки. Непоколебимо вярвах, че всичко ще се оправи. Една учителка, която ме обичаше, ме видя, че ходя сама и си говоря нещо. Попита ме защо съм сама и аз й разказах. Сигурно тя е повлияла на моята другарка, за да отмени забраната. После се научих да се ориентирам и нещата се наредиха.
В първи клас към обличането се прибави и оправяне на леглото. Отначало това бе почти непосилно за мен. Трябваше да изтръскам и опъна два чаршафа, после да сложа едно одеяло, да го подгъна отвсякъде и да направя ивица, като подгъна одеялото заедно с чаршафа и в празното място да сложа възглавницата, като пакет, в който да легна вечерта. След това трябваше да сгъна 3 одеяла по определен начин и да ги сложа в краката си. В стаята нямаше на какво да сложа всичките тези одеяла, докато оправям леглото, и се налагаше да бъдат на земята. За учението няма какво особено да кажа. Много обичах да уча и не срещах почти никакви трудности.