Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
През ваканциите животът ми изгуби онази сигурност и приказност от детските години. С времето всяка мъка, колкото и да е голяма, избледнява, особено ако си на 9 години, но никога вече не изпитвах радостта и безгрижието от времето, когато бях с татко. Основно за мен се грижеха майка ми и баба ми. Майка ми правеше каквото можеше, за да ми осигури нормални условия за живот. Давахме стаи под наем и с това се издържахме. Тя работеше на половин щат и заплатата й бе твърде малка. Идваше в училището, вземаше ме в събота и неделя, водеше ме на театър и кино. Често извеждаше всичките ми съученички, водеше ни в ЦУМ и да хапнем в някоя закусвалня. Стоките в ЦУМ бяха най-различни и всички можеше да се пипнат. За нас това беше голям празник. И сега те си спомнят с благодарност за нея. През лятото ходехме на море или, ако нямаше възможност, на плаж в Банкя. За съжаление по-късно с нея стана нещо. Понеже не беше особено работлива, мислех, че просто я мързи. После разбрах, че има душевно заболяване. Но това стана след много години. По времето, за което пиша, мислех, че не й се занимава с мен, че ме е изоставила. Често ми казваше, че й преча и ако не съм била аз, животът й щеше да е много по-добър. Изостави задълженията си и външния си вид.
В 10 клас аз, Албена и Поля отидохме в Драгалевци при народния лечител бай Марин, за да ни прегледа. Той гледаше в очите и поставяше диагноза. Назначи ни лекарства и билки и ни каза да дойдем след един месец на контролен преглед. Сега като си помисля колко лекарства и билки съм изгълтала, и това не бяха съвсем безобидни лекарства, разбирам, че само младостта, невежеството и голямото желание да прогледна са ме накарали да направя това, без да му мисля много. Ако сега ми предложат този списък, само ще се намръщя и ще кажа, че по-добре да съм си сляпа, но здрава, отколкото да правя такива експерименти. Какво беше учудването ми, когато след месец отидох на преглед. Той ми направи масаж на главата, каза ми да пия същите лекарства и билки, а на връщане пред очите ми просветна. Като малка виждах светлина, с времето тя изчезна. Усещах само топлината на слънцето. Сега изведнъж не само ми просветна, но виждах силуетите на предметите. Като се съсредоточа, можех да минавам по средата на вратите, без да ги докосвам. Дори неочаквано ми се мяркаха по-светли и тъмни цветове. Новината бързо обходи цялото училище. Всички се чудеха и се радваха. С утроен ентусиазъм продължих да изпълнявам предписанията на бай Марин. Редовно варях билките си, в спалнята имах цяло съоръжение — нагревателче, чайник, цедка, шише за билките. Моята съученичка Поля също имаше подобрение.
Като видя резултата, бай Марин каза да идваме на масаж поне 3 пъти в седмицата. Майката на Поля, която беше от пловдивско село, идваше веднъж в седмицата, и моята баба идваше от Банкя да ни води. Подобрението се увеличаваше, започнах да мечтая за времето, когато ще виждам достатъчно, за да ходя сама, разбира се, ще помагам и на другите. Никога по-рано, а може би и след това, не съм се събуждала с радостната мисъл, че животът има смисъл, че днешният ден ще бъде по-добър от миналия, а утрешният — о, той ще е прекрасен. Може би освен радостните перспективи, затова са допринасяли и лекарствата — три пъти на ден пиех цитрамон, който съдържа кофеин, и много витамини. Както и да е, усещането беше незабравимо.
Понякога се чувствах уморена, защото по цял ден нещо мърдаше пред очите ми. Когато седнех на масата в спалнята да си чета урока, стената ми пречеше и ми отвличаше вниманието. Може би ако човек вижда, предметите са по-ясни и не му създават главоболие. Пък и моят мозък, в който нямаше зрителни образи, сега си правеше труда да създава нещо подобно. Когато ми омръзнеше все нещо да ме безпокои, облекчено затварях очи. Имаше една свободна класна стая, където понякога ходехме да си учим уроците. Понеже повечето ми съученици не можеха да четат гладко на брайл, искаха да им чета уроците за голямо неудоволствие на възпитателя ни. Веднъж, както обикновено застанах на катедрата и започнах да чета. Но на чина пред мен седеше мой съученик албинос. Главата му светеше пред очите ми и безмилостно ми пречеше. Мъчех се да не й обръщам внимание, но накрая не издържах и попитах дали това, дето ми свети, е главата му. Избухна смях, но това за пореден път доказа, че ми е просветнало.
Тогава преживях първото си огромно разочарование. Мислех, че като имам подобрение, майка ми ще направи всичко възможно то да се увеличи. Но тя не искаше да ме води на масажи в Драгалевци — просто й беше много трудно. Всъщност тогава у нея е започнала да се проявява душевна болест, но аз дълги години не подозирах това. Мислех, че просто я мързи. Бавно, но необратимо тя преставаше да се грижи за мен и това ми създаде много трудности и травми. Въпреки че ходех на масажи и изпълнявах редовно всичко, просветлението ми започна да намалява. Ходехме на масаж по време на целия 11 клас. Това ни отнемаше почти цял ден — тръгвахме след часовете и се прибирахме след 9 ч, когато вече заключваха училището. Баба ми беше истинска героиня — след като ни завеждаше, се прибираше в Банкя в дълбоката нощ. Ясно е, че не можехме да се подготвяме както трябва за училище. Веднъж, притиснати от обстоятелствата, занесохме учебника си по руски език в Драгалевци. Там винаги се събираха много хора, които чакаха за преглед или масаж. Всички непрекъснато се чудеха на странното брайлово писмо. Бяхме млади и се притеснявахме много, че не сме като другите. Повече не се опитахме да учим, когато сме на масаж. И за съжаление успехът ни отслабна. Отказахме се от масажите малко преди края на учебната година в 11 клас. Опитахме се да наваксаме пропуснатото, но беше късно — трудно можехме да поправим оценките си за срока.