Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Добре ли плащат?
— Даже много добре — каза Маркъс.
Майстор Кит скръсти ръце и се намръщи.
— Добре де, прилично добре — отстъпи Маркъс. — Като се има предвид каква е задачата. А и ще сте достатъчно далеч от размириците. Хора умират дори в дребни войнички като тази, а във вашата трупа има жени.
— Мисля, че Кари и Опал могат да се грижат за себе си — каза майстор Кит.
— Дори ако градът бъде плячкосан? Едва ли. Принцовете и империите не държат сметка за няколко изнасилени и убити актриси. Хората като вас не ги интересуват и пешаците им са наясно с това.
Актьорът погледна към голямата маса. Изглежда, няколко разговора вървяха едновременно, а един-двама от артистите май участваха във всички. Погледът на стареца се смекчи.
— Вярвам ви, капитане.
Поседяха в мълчание, заслушани в припукването на огъня в камината, в тихите разговори наоколо, в студения вечерен вятър, който блъскаше по вратите и прозорците. Коминът не теглеше добре и от време на време плюеше валма дим в помещението. Актьорът поклати глава и каза:
— Може ли да ви попитам нещо?
— Питай.
— Чувал съм за вас. Приличате ми на човек с богат опит. Обрулен от ветровете на света. Охраната на малки кервани в Свободните градове ми се струва неприсъща за човек с вашата репутация.
— Това не е въпрос — каза Маркъс.
— Защо се занимавате с това?
Маркъс сви рамене.
— Решил съм напук да не умра — каза с надеждата да прозвучи като шега.
Усмивката на майстор Кит би била жалостива, ако не носеше в себе си доза добре прикрито лично страдание.
— И за това ви вярвам, капитане. Е. Трябват ви девет войници, които да охраняват последния керван, потеглящ от свободен Ванаи?
— Осем — каза Маркъс. — Осем войника и един хитрец.
Майстор Кит вдигна поглед към почернения от сажди таван и каза:
— Винаги съм искал да изиграя ролята на хитрец.
Сър Гедер Палиако
Наследник на виконт Сламенкърш
Ако не мислеше за превода, Гедер Палиако сигурно нямаше да пострада така. Книгата, която занимаваше мислите му, беше есе върху удавените, излязло изпод перото на един отчасти дискредитиран философ от Принцеп С’Аналде. Гедер я беше открил в една стара библиотека в Камнипол и когато се готвеше за дългия поход на юг към Свободните градове, беше жертвал един чифт резервни ботуши, за да ѝ направи място в багажа си. Езикът на книгата беше толкова остарял, че на места ставаше неразбираем. Кожената подвързия датираше от по-нови времена, но страниците бяха потъмнели от старост, а мастилото — избледняло.
Според скромното мнение на Гедер книгата беше страхотна.
Малката му палатка от навосъчен брезент беше по-евтина от кожените походни палатки, но все пак пазеше донякъде от студа. Краката и гърбът го боляха от ездата, бедрата му бяха разранени от вътрешната страна. Гедер беше развързал жилетката си, за да не го стяга през шкембето. Баща му имаше същото телосложение. Семейното проклятие, така го наричаше баща му. Оставаше му някъде час преди лягане и Гедер бе решил да го прекара на сгъваемото столче, приведен над книгата, зает да разчепква всяка дума и фраза.
„За разлика от животните на полето, на човечеството не му е нужно да прибягва до някакъв абстрактен, митичен бог, чрез когото да открие причината за своето съществуване. С изключение на непроменените първокръвни всяка човешка раса е артефакт, създаден нарочно с някаква цел. Източните раси — йему, тралгуни, ясуру — очевидно са били създадени за война; раушадамите — за наслада и забавления; тимзините, най-младата раса, са били създадени за пчелари и друг по-лек труд; синаите, сред които и аз, служат като съзнателно средоточие на мъдрост и философия, и така нататък, и така нататък.
Ала какво да кажем за удавените? Единствена сред човешките раси, расата на удавените има дизайн, но не и предназначение. Според повечето учени тези най-низши наши братя се родеят с растенията или с бавноподвижните животни, които обитават западните континенти. Случайните им миграции в приливните води са сродни повече на океанските течения, отколкото на свободната човешка воля. Някои романтици изказват предположението, че удавените се трудят върху някакъв незнаен, начертан от драконите план, който продължава да се разгръща дори след смъртта на своите създатели. Романтична мисъл, на която следва да погледнем със снизхождение.
Според мен е очевидно, че удавените са най-ясният пример за човечеството като артистично изражение, и като такива…“