Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Дали пък „естетическо намерение“ не би било по-точно от „артистично изражение“? Гедер потърка очи. Ставаше късно. Прекалено късно. Утре ги чакаше поредната безкрайна езда на юг, същото щеше да е и на следващия ден. Ако Бог беше милостив, след седмица щяха да стигнат до границата, ден, най-много два, да оглеждат околността за най-подходящото бойно поле, още един ден да смажат местната войска, а после Гедер най-сетне щеше да положи телесата си в истинско легло, да се наслади на истинска храна и на вино, което не е поело миризмата на кожен мях. Само да го добуташе някак дотам.
Остави книгата. Среса се и остана доволен, че не открива въшки в косата си. Изми си лицето и ръцете, после завърза жилетката си за краткия път до клозетите, които щяха да са последната му спирка преди леглото. Пред палатката му оръженосецът — още един подарък от баща му — спеше, свит на топка като истински дартин, а очите му светеха с приглушена червеникава жар под клепачите. Армията се беше разположила наоколо като подвижен град.
Готварски огньове искряха по хълмистите склонове и изпълваха въздуха с миризма на леща. Фургоните чакаха в средата на лагера, а мулетата, конете и робите бяха прибрани в отделни кошари до тях. От север духаше студен вятър. Добър знак беше това. Не валеше. Луната бе изпълзяла високо в небето, но полумесецът ѝ хвърляше повече идея за светлина, отколкото истински светлик, затова Гедер тръгна към клозетите бавно, като внимаваше къде стъпва.
Есето не му излизаше от главата. Уви, сред участниците в похода нямаше нито един, с когото да обсъди книгата, а и философските есета не се водеха мъжко изкуство. Поезията. Ездата. Стрелбата с лък. Умението да въртиш меча. Дори историческите съчинения, ако са написани с достатъчна помпозност. Но философските есета бяха хоби, на което се гледаше с лошо око и което бе най-добре да пазиш в тайна от съратниците си. Достатъчно беше, че му се присмиват заради шкембето. Нямаше нужда да налива още вода в мелницата им. Но ако не е „естетическо намерение“… синаецът наистина ли твърдеше, че удавените са били създадени само за да разкрасяват крайбрежието?
Клозетът беше свободен — малка платнена палатка с две неогладени дъски над изкопана в земята дупка. Гедер си смъкна гащите. Мислите му още бяха заети с тънките моменти в изложението на синаеца. Усети сладникавата миризма сред вонята на изпражнения, но не ѝ обърна внимание. Седна с гол задник на дъските, въздъхна и със закъснение се зачуди защо в клозета мирише на стърготини.
Дъските поддадоха под тежестта му, Гедер изписка и се катурна назад в смрадливото съдържание на септичната яма. Една от дъските отскочи в стената на ямата и го удари по ръката. Гедер падна толкова тежко, че ударът му изкара въздуха. Лежеше зашеметен в смрадливия мрак, куртката и панталонът му попиваха мръсотията и студа.
Някъде над него се чу смях. Появи се и светлина.
Четири фенера осветиха небето над него. Светлината скриваше лицата на мъжете, които държаха фенерите, но гласовете им му бяха до болка познати. Неговите така наречени приятели и съратници. Джори Калиам, син на барона на Остерлингов хребет. Сър Госпи Алинтот. Содай Карвеналин, секретар на върховния маршал. И най-лошият от всички, сър Алан Клин, капитан на ротата, непосредствен началник на Гедер и човекът, на когото да се оплаче, при други обстоятелства, от безобразното поведение на другарите си. Гедер се надигна, главата и раменете му щръкнаха над дупката, което незнайно защо развесели мъжете наоколо още повече.
— Много смешно — каза Гедер и вдигна към тях омазаните си с лайна ръце. — А сега ми помогнете да изляза оттук.
Джори го хвана над лакътя и го издърпа. Поне това трябваше да му се признае — не се погнуси от мръсотията, в която го бяха вкарали. Панталонът на Гедер висеше на коленете му, подгизнал и мазен. Самият Гедер стоеше под светлината на фенерите и се чудеше дали да го вдигне, или да тръгне към палатката си по гол задник. Въздъхна издълбоко и вдигна лайняния панталон.
— Ти ни беше последната надежда — каза Клин и тупна Гедер по гърба. По бузите му се стичаха сълзи от смях. — Всички други усетиха, че нещо не е наред. Е, освен Содай, но пък той се оказа твърде гърчав и дъските не поддадоха.
— Страшен майтап — каза сърдито Гедер. — Ще ида да намеря някакви чисти…
— А, не — прекъсна го Содай с носовия си аристократичен говор. — Моля те, приятелю. Не разваляй всичко. Беше шега! Приеми го като шега, моля те.
— Така е — каза Клин и преметна ръка през раменете на Гедер. — Позволи ни да ти поднесем извиненията си. Хайде, приятели! Към палатките!