Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Изплюй камъчето, човече.
— Имах една книга, сър.
Сър Алан Клин затвори благородните си очи с дълги ресници.
— Мислех, че сме приключили с това.
— Така ли, сър? Значи знаете за книгата? Показал съм ви я?
Капитанът отвори очи и обходи с поглед организирания хаос на вдигащия се лагер. Гедер се почувства като момче, което губи времето на своя зает учител.
— Философско есе — каза Клин. — Стига бе, Палиако. Философско есе! Как може?!
— Беше по-скоро заради превода — излъга Гедер, внезапно засрамен от литературния си ентусиазъм.
— Доста… смело от твоя страна да си признаеш подобна слабост — каза Клин. — И смятам, че постъпи правилно, като реши да унищожиш книгата.
Сърцето на Гедер подскочи.
— Да я унищожа ли, сър?
Алан го погледна изненадано. А може би с престорена изненада.
— Изгорихме я снощи — каза капитанът. — Двамата, ти и аз, точно след като те заведох в палатката ти. Не помниш ли?
Гедер не знаеше дали капитанът го лъже, или казва истината. Изминалата нощ му беше като в мъгла. Не помнеше почти нищо. Възможно ли бе да е оглупял дотолкова от виното, че да се отрече от страстта си към философията и да изгори собствената си книга? Или сър Алан Клин, негов капитан и командир, го лъжеше в очите? И двата варианта му се струваха малко вероятни, но все единият трябваше да е верен. А да признае неведението си означаваше да признае, че не може да носи на пиене и че с право го смятат за посмешище на ротата.
— Извинете, сър — каза Гедер. — Явно нещо съм се объркал. Сега разбирам.
— И друг път внимавай.
— Да, сър. Няма да се повтори.
Гедер отдаде чест, а после, преди Клин да е отвърнал на поздрава, му обърна гръб и тръгна към коня си — сив скопец, най-доброто, което семейството му можеше да си позволи. Качи се на седлото и дръпна юздите. Конят се обърна рязко, изненадан от грубото отношение на ездача си, а Гедер, макар гневът да бучеше в ушите му, изпита вина. Животното не беше виновно с нищо. Обеща си да даде на коня парче захарна тръстика веднага щом спрат. Ако изобщо спряха. Ако тази трижди проклета кампания не се проточеше до края на света и завръщането на драконите.
Армията пое в поход с умерената скорост на хора, които знаят, че пътят няма да свърши скоро. Усилният марш започна, редиците изпълниха широкия път от драконов нефрит. Гедер седеше изпъчен на седлото, с изправен гръб и горда осанка, резултат от гнева му и едната воля. И преди го бяха унижавали. И занапред щяха да го унижават. Но сър Алан Клин беше изгорил книгата му. Когато ранното слънце се издигна, откри великолепните есенни цветове на листата и свали плащовете от раменете на хората, Гедер си даде сметка, че вече се е заклел да отмъсти. И че го е направил, докато е стоял пред своя нов смъртен враг.
„Няма да се повтори“ — беше казал.
И нямаше.
Ситрин бел Саркор
Повереница на Медеанската банка
Единственият ясен спомен на Ситрин за родителите ѝ беше как ѝ съобщават за смъртта им. Самите тях не помнеше, все едно са били призраци, че и по-малко. Баща си свързваше с топла прегръдка в дъжда и с аромата на тютюн. Майка си — с вкуса на филия, намазана с мед, и с усещането за фината, изящна ръка на синайка, която я гали по крачето. Не помнеше нито лицата им, нито гласовете им, но помнеше как ги изгуби.
По онова време беше на четири години. Детската ѝ стая беше боядисана в бяло и лилаво. Малката Ситрин седеше до прозореца и пиеше чай с любимата си играчка — тралгунче, ушито от кафява кожа и напълнено с бобчета. Тъкмо му оправяше ушите, когато в стаята влезе бавачката ѝ, по-бледа от обичайното, и каза, че чумата отнесла господаря и господарката, а Ситрин трябвало да се приготви за път. Щяла да ходи на друго място.
Тогава Ситрин не я разбра. За нея смъртта беше нещо, което подлежи на пазарлък, както се пазариш коя панделка да си сложиш в косата или колко сладка каша да изядеш на закуска. Не помнеше да е плакала много, помнеше само раздразнението си заради промяната в плановете.
Чак по-късно, в новото си и много по-тъмно жилище над банката, Ситрин разбра, че няма никакво значение колко силно ще крещи и колко горко ще плаче. Родителите ѝ повече никога нямаше да дойдат при нея, защото, понеже бяха мъртви, вече не се интересуваха от малкото си момиче.
— Твърде много се тревожиш — каза Безел.
Седеше изтегнат на изтърканите дървени стъпала и явно се чувстваше у дома си. Той навсякъде се чувстваше у дома си. Беше на двайсет и една, значи четири години по-голям от Ситрин, косата му беше тъмна и къдрава, а широкото му лице беше създадено за усмивки. Плещите му бяха широки като на работник, но ръцете му бяха меки. Туниката му, също като нейната рокля, беше в цветовете на банката — червено и кафяво. На него тези цветове му отиваха. Ситрин знаеше, че Безел си има половин дузина любовници, и тайничко го ревнуваше от всички тях.