Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Ми да. Нали давам стаи под наем. Защо, да не е забранено? — предизвикателно попита тя.

— Разбира се, че не. И що за хора са тези квартиранта?

— Най-обикновени наематели.

— И какво разказвахте на Олег за тях?

Отначало Ира не съобрази какво става. Просто най-добросъвестно възпроизвеждаше разговорите с Олег, какво я беше питал, какво му беше отговаряла. С всяка изминала секунда погледът на Ташков ставаше все по-сериозен и остър, лицето — напрегнато, а гласът — отривист, когато от време на време я прекъсваше, за да доуточни някои подробности. И внезапно я прониза страшна догадка. Сякаш в гърдите й се заби желязно острие, което прониква все по-дълбоко и все по-болезнено. Олег и тоя Ташков се интересуваха от нейните квартиранти. И не от Георгий Сергеевич, тихия и скромен счетоводител, а именно от Муса, Шамил, Иляс и техните приятелчета. Значи тя изобщо не е била нужна на Олег, той е мислел само за тях? А се преструваше и даже лягаше с нея, повтаряше, че не се отвращава от пъпчивото й лице, пък всъщност… е работил. Събирал е сведения. Каква гавра! А тя, глупачката, му повярва, разнежи се. Много била приличала на майка му, представи си. Искал бил да стори някакво добро дело. Записа я за лекар. Пълна гнусотия!

— Какво ви е, Ирина Леонидовна? — тревожно я попита Ташков. — Не се ли чувствате добре?

— А, чудесно се чувствам — отговори тя с убит глас. — Във всички случаи съм по-добре от Олег. Нима никога няма да ви омръзне да използвате за своите цели такива глупачки като мен? Хайде, направете се на лудо влюбен, поискайте да ви поканя на гости и да ви запозная със своите квартиранти. Защото те ви интересуват, нали? Господи, защо кой откъде дойде все гледа да ме използва? Та аз съм човек, разберете го, живо същество, а не кукла, с която да си поиграеш, а после да захвърлиш на боклука. Мълчите, а? — Тя сама не забелязваше, че бе започнала да крещи. — Права съм, нали? Олег е идвал при мен само заради Иляс и неговата компания? Нищо повече няма да ви кажа. Няма да ви помагам да търсите убийците му. Защото отърваха света от още един двуличен мръсник. Голям подвиг извърши, хвана на улицата една жалка нещастница, приласка я, нахрани я и тя се привърза към него. Една нищожна, въшлива отрепка. Един боклук…

— По-тихо, Ира, недейте.

Ташков нежно я прегърна през раменете и извади от джоба си чиста кърпа, за да избърше сълзите, които се ронеха по лицето й.

— Хайде, поплачете си, поплачете, да ви олекне малко. А после ще поговорим.

Ира изхлипа, полагайки всички усилия да се овладее, но не успя и отчаяно се разрида, завряла лице в широкото му рамо.