Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Прав си, татко — съгласи се Александър.

— И още си помислих, че приемайки това богатство, ще трябва да го оставим непокътнато заради собственото си достойнство. Слава богу, двамата с тебе сме здрави и силни мъже, така че сами ще печелим, за да се издържаме, иначе ще загубим чувството си за самоуважение. А парите на писателя ще ги пазим, нека се трупат, нека му издават произведенията където си искат и колкото искат. А всички тези пари ще изразходваме само за нещо важно и необходимо, но пак повтарям, не за собствените си интереси.

— За детски домове и болници, нали? — досети се Саша.

— Ами примерно.

Оттогава минаха петнайсет години. Сега Александър Николаевич Ташков беше на трийсет и четири години, точно на колкото беше и баща му, когато двамата останаха сами. Навремето Николай Василиевич така и не се върна на треньорската работа. Причина за това беше продължителното прекъсване — десетте години, прекарани в училище, през които беше безнадеждно изостанал от модерните методи за трениране, пък и вече беше позабравен в тези среди. Сега караше шейсет и първата си година, но фигурата му си беше все така стегната и атлетична и работеше в Института за физкултура и спорт, който някога бе завършил. Единственият признак за напреднала възраст беше съвсем голата му глава, но Ташкови по наследство оплешивяваха рано, Александър също имаше голяма плешивина на темето, която нарастваше прогресивно.

Що се отнася до писателското богатство, през първите осем години, кажи-речи, чак до осемдесет и девета година по сметката на влоговите книжки постоянно постъпваха най-различни суми от преиздания, при което и лихвите нарастваха. Но по време на перестройката класикът на социалистическия реализъм изведнъж се оказа забравен и никому ненужен, а поточето от парични постъпления рязко пресъхна. По онова време Александър вече работеше във ФСБ, така че двамата Ташкови отрано научиха за предстоящите финансови катаклизми и успяха да вземат необходимите мерки, за да не се стопят писателските пари. Разбира се, бащата и синът нямаха нужда от тях, но бяха свикнали да постъпват честно — щом са се заели с нещо, трябва да го вършат както се полага, а не как да е. Изтеглиха парите от всички книжки и ги обърнаха в злато, а след още няколко години, когато положението с валутата и банковите сметки криво-ляво се стабилизира, обърнаха златото в долари и ги вложиха в такава банка, която със сигурност нямаше да фалира. Лихвите в нея бяха доста по-ниски, но парите щяха да бъдат на безопасно място.