Незаключената врата
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #23
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542609438
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Незаключената врата». Краткое содержание книги:
— Някой специално ли ви е учил?
— Ами не, стана някак от само себе си. Някои неща ми е показвала мама, други — съседките. Така че малко по малко още от дете съм събирала опит от тях. Специално никой не ме е учил. А защо питате?
— Просто ми е интересно. Знаете ли, аз изобщо не умея да готвя, но имам късмет със съпруга си, той е прекрасен кулинар. Ето, сега е в продължителна командировка в чужбина, а аз реших да науча поне някои ястия. Усвоявам науката по книги.
— Нещо сложно ли?
Воронова продължаваше да гледа през прозореца и на Настя й се стори, че тя разговаря абсолютно автоматично, машинално схваща смисъла на разговора и точно така машинално раздвижва устните и езика си, за да се получат нужните думи, от които се състои въпросът или отговорът. А мислите на Наталия Александровна са някъде далече, много далече… Дали не летят подир белия мерцедес?
— Сложно ли? Не, започнах от простото. Сигурно е срамота да си го признавам, но на моите години не умея да направя нищо освен сандвич и омлет. Е, мога да сваря и картофи или макарони, но това дори не може да се нарече готвене.
— Вие на вашите години… — смотолеви Воронова. Внезапно тя рязко се извърна към Настя, кафявите й очи се присвиха. — Извинете, на колко сте години?
— На четирийсет и една, защо?
— А от колко години живеете със съпруга си?
— От двайсет. Тоест живеем заедно от двайсет години, а се познаваме още по-отдавна.
— И какво, през цялото това време никога нищо не сте готвили?
— Не съм — честно призна Настя. — Поне нищо сложно. Само най-примитивни неща, и то в краен случай, колкото да не умрем от глад. Изглеждам ви като някакво чудовище, така ли?
— Изглеждате ми като чаровна лъжкиня — усмихна се Воронова. — Простете ми, Анастасия Павловна, но аз не ви вярвам.
— Господи, но защо?
— Защото не вярвам, че може да се живее така, както живеете вие. Двайсет години да живеете с мъж и да не се научите да готвите! А на четирийсет и една изведнъж да поумнеете. Така не става.
— Става, за съжаление. Вярно, много рядко — усмихна се в отговор Настя. — Всъщност аз започнах този разговор с користна цел. Тъй като сега се уча, питам всички наред за фирмените им рецепти за прости и вкусни ястия. За които продуктите да са достъпни и да не се иска много време. Защото в готварските книги е пълно с такива сложни рецепти, че докато направиш всичко, което е написано там, просто откачаш. И после, имената са толкова засукани, използват се какви ли не странни подправки, дори не съм чувала за някои. Наталия Александровна, не бихте ли споделили някоя рецепта с мен?
Воронова бързо пишеше нещо в бележника си.
— Разбира се, с удоволствие — отвърна тя, без да се откъсва от заниманието си. — Извинете ме за малко.
Тя завърши фразата, сложи в края на изречението точка, затвори бележника и леко скочи от перваза.
— Да влезем, защо стоим на стълбището…
Наталия с такава скорост изтича надолу по стъпалата, че Настя не можа да я настигне. Едва бе прекрачила прага на апартамента, а някъде от отдалечена стая вече се разнесе гласът на Воронова:
— Руслан! Измислих го! Ето, чуй…
Настя стъписано се спря насред просторния вестибюл. Накъде да върви? Към хола, където двете с Воронова бяха разговаряли предишния път? Или към кабинета? Воронова май спомена, че в този апартамент има кабинет. Някъде встрани се отвори врата и в коридора излезе много сънен младеж по тънки спортни шорти.
— О… здравейте. — Той слисано погледна Настя, после на лицето му се изписа известно просветление.
Настя го позна, беше по-малкият син на Воронова, с когото я бяха запознали преди няколко дни. Момчето явно също си спомни къде и при какви обстоятелства бе виждало тази лелка, която в момента му пречеше да прекоси вестибюла и да стигне до банята.
— Мама ли търсите? Мамо! — извика той с цяло гърло. — Търси те онази лелка от милицията!
— Ще ти кажа аз една „лелка от милицията“! Марш да се миеш, сънливец такъв!
Воронова изскочи в хола, в движение ласкаво плесна сина си по врата и отвори пред Настя вратата към хола.
— Извинете, Анастасия Павловна, изоставих ви… Влизайте, моля, седнете. Знаете ли, страшно се зарадвах, когато най-сетне се сетих какво да правя с този персонаж! Толкова време се мъчих, а докато разговарях с вас — изведнъж ми просветна. И то благодарение на вас.