Смъртта като изкуство

— Строго! — каза Настя. — Тоест никой няма право да греши. Също като при нас в разследването.

Каза го — и се сепна. Вече няма право да казва „при нас в разследването“. Защото вече не работи в криминалната милиция. Пенсионира се. Вече е стара… И отново мисълта й сложно смени посоката си и я отведе при Артьом Лесогоров.

— И все пак, Льошик, вече съм стара — подхвана отново любимата си песен. — Знаеш ли, днес едно младо момче флиртуваше с мен, а аз го гледах и си мислех колко съм стара. Дори за миг не предположих, че може да е искрен. Тоест нито за миг не забравих за възрастта си и непрекъснато се чудех какво ли иска от мен. Ако не бях толкова стара, бих могла да повярвам на комплиментите му.

— Така ли? — недоверчиво я погледна Алексей. — Нещо не си спомням някога да си вярвала на комплименти, не ти е в характера. А какво е това момче? Защо те е ухажвало? Да започвам ли да ревнувам, или да почакам малко?

— Драматургът, Артьом Лесогоров, вече ти говорих за него.

— Но за флиртуването премълча — упрекна я мъжът й.

— Защото няма смисъл да се споменава. Като заподозрян не го разглеждаме, защото той най-много от всички е заинтересован Богомолов да е здрав и доволен от живота. Както и Никита Колодни, актьорът. Тези двамата трябва да обожествяват Богомолов, защото без Лев Алексеевич нищо няма за тях — нито пиеса, нито роля.

— Как така няма? — не разбра Алексей. — Ти нали каза, че на мястото на Богомолов сега работи някакъв… как беше?

— Дудник — подсказа му Настя. — Да, той води репетициите, но ако не хареса работата му, Артьом, авторът на пиесата, може всеки момент да си я вземе от този театър и да я занесе в друг. А заедно с пиесата си отиват и паричките. Артьом иска, по-точно е искал, да я постави лично Богомолов, затова е донесъл творбата си именно в „Нова Москва“.

Те толкова се увлякоха по изучаването на правилника за вътрешния ред в театъра, че заврелият чайник изстина и трябваше да го загряват отново. Настя запари чая в красивия порцеланов чайник, наля в чашите и докато отпиваше по малко, продължи да мисли за Артьом Лесогоров. Беше го попитала: „Защо търпите това?“. И той не бе отговорил веднага. Защо? Какво може да означава мълчанието му? Защо търпи всичко това? Съображенията му относно Богомолов и Арбенина изглеждат съмнителни. Какво цели всъщност? И това негово любопитство към разследването, неговите безкрайни въпроси… Най-вероятно е научил отнякъде за някакъв конфликт в театъра, за някаква скандална ситуация и специално, надве-натри е съчинил пиеска, намерил е спонсор, за да се вмъкне в театъра и да наблюдава ситуацията отвътре, да събере материал за сензационна публикация. Да, изглежда, именно така е станало, тогава всичко е логично и обяснимо, дори фактът, че пиесата е толкова сурова. Естествено, той е готов да понася всякакви нападки върху текста му, само и само да се задържи в театъра, защото няма амбиции на автор-драматург, но пък има амбиции на автор-журналист. И ето, идва, значи, Артьом в театъра, намества се удобно, започва да души и дебне и точно тогава се случва покушението срещу Богомолов… Дали то е свързано със ситуацията, която е довела Лесогоров в театъра, или не е? И каква е тази ситуация? Артьом явно знае нещо, но за нищо на света няма да го каже, ще прави невинни мили очички и всичко ще отрича, а ще държи информацията за себе си, та после да я изстреля сензационно. Видите ли, милицията е безсилна, а той, неподкупният и безпристрастен журналист, е разчоплил всичко. Знаем ги ние тези номера.