Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
Романова се разсмя:
— Да бяхте ме чули, Нина Сергеевна, когато крачех в униформа по коридорите на милицията! Такива думички ми се откъсваха от езика, че и мъжете се изчервяваха. А сега какво? Синът и снахата за мое нещастие вече са изучени. Щом попаднах при тях като бавачка, наложи се да се равнявам по детето. А то такива думички знае, които аз не съм и чувала! Не ругателни, естествено…
Романова специално и хитро се представяше пред Скворцова като простовата, състарена от работа жена, която е решила да поговори с вдовицата, за да не би да я обидят, не дай боже, дори без умисъл младите безцеремонни ченгета.
И тя постигна целта си. Привикналата с усещането, че постоянно я следи всевиждащото око на разузнаването, Нина Скворцова беше се затъжила за простички, безхитростни отношения, за разговори без подтекст. Чистото, едро, сякаш селско лице на Романова й харесваше дори само за това, че макар и на почти еднаква възраст, тя, Скворцова, изглеждаше далеч по-добре от своята събеседничка.
— Питайте каквото още ви интересува!
— С кого общуваше Василий Дмитриевич извън работата? Имаше ли приятели извън ведомството?
— Не. Нали знаете, те са като затворен манастир, никакви подозрителни познанства — поне открито. А виж, удари под пояса и прочие мръсотии имаха колкото щеш. Затова дори и да се случваха колективни заливания, приличаха на някогашните партийни събрания — нито една излишна дума, никаква откровеност, от вицовете само ония за чукчите…
Александра Ивановна току поглеждаше към черния плик. Тя предполагаше, че дамата на снимките е тъкмо оная, на чиято гръд е изпуснал последен дъх полковник Скворцов. По-просто беше да намери човека, ако има образа му, отколкото да претърсва наслуки, знаейки само микрорайона.
— Нина Сергеевна, мога ли да ви помоля за нещо?
— Моля.
— Не бихте ли могли да ми дадете за временно ползване снимката на тази жена. Ние трябва да я издирим и разпитаме…
Скворцова се заколеба.
Тогава Романова предложи компромисен вариант:
— Простете, Нина Сергеевна, но вие можете да я отрежете с ножицата… Нали разбирате?
— Да, естествено. Май така и ще направя.
Скворцова взе ножицата.
— Само по-внимателно, моля ви.
— Добре — промърмори тя, — макар че никак не ми се иска.
Тя свърши работата си и подаде на Романова половината снимка.
— Тогава и аз ще ви помоля за нещо…
— Слушам ви.
— Ако я намерите, а вие намирате, който ви трябва, та значи — ако я намерите, накажете я за нещо. Примерно за неоказване на помощ. Ще можете ли?
— Вероятно.
— Добре, че не казахте „разбира се“. Тогава изобщо не бих ви повярвала — слабо се усмихна Скворцова.
А. Б. Турецки
1.
Поредният ми работен ден започна със запитването за братята Аслангирееви, което направих в картотеката на Московската криминална милиция. И странно, почти не се учудих, когато милиционерските статистици ми отговориха с телекс, че в компютърната база данни не фигурират господата Аслангирееви, а само някой си Асланбеков, който се е обесил отдавна в лагер и е останал в информационния масив единствено по недоглеждане на служителите. Да, пак нашата глупашка вяра във всемогъществото на компютърните технологии. Древното изкуство за заличаване на следите е неподвластно и на най-съвременните технологии. Преди имаше огромна, прашна, неудобна картотека. Всички я ругаеха, а един тарикат измъкваше от картотеката срещу скромно заплащане нечие богато досие и си го държеше вкъщи. Ако не го усетят — добре. А ако се вдигне шум — може незабелязано да го пъхне обратно. Съдиха този тип, но твърде малко му лепнаха — та той прикриваше най-големите бандити…
Пуснах до началника на криминалната милиция Савченко вежливо, но доста сухо писмо, в което питах: докога ще продължава бардакът в системата за отчет и контрол на престъпния контингент. Пратих го в яда си, макар да разбирах, че ние, несговорчивите, сме му като кост на гърлото и хич не му пука за моето послание.
Все пак един епизод от мрачния ми ден бе почти приятен, макар винаги да съм мислел, че ще е точно обратното. Позвъни ми Макаревич от Федералната служба за контраразузнаване и предложи среща на неутрална територия, с дъх на прясна бира. Грях, не грях — съгласих се.
Юрий се оказа невисок плешив мъж, с вид на хитрец.