Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Да, именно такъв ви вижда сега страната — продължаваше все същият глас. — И колкото повече упорствате, толкова по-дълго той ще заема президентската длъжност.
— Кой е той? — попита през зъби президентът.
— Запасен майор от градчето Олга в Приморския край. Играел е там в любителски спектакли вас, Андрей Степанович, при това талантливо. Впрочем вие сам виждате.
Руският държавен глава през целия си живот беше вярвал в късмета. Тоест не че го формулираше така, това би било суеверие, а той никога не се бе смятал за суеверен. И въпреки това увереността, че ще постигне своето, че ще спечели, никога не го беше напускала. И на практика ставаше така. Кой би могъл да помисли, че той ще оглави великата държава? А той си постави тази задача и успя да го постигне. Всеки път, когато ситуацията ставаше особено тежка, когато дори най-близките му съратници казваха, че трябва да се съгласи на компромис, че шансовете за победа са много малки, късметът му помагаше. Той тръгваше вабанк и печелеше. Така беше през август 91-ва, през октомври 93-та, после на изборите през декември същата година, когато успя да прокара конституция с широки президентски пълномощия. Нима сега късметът го е изоставил? Да, в последно време неведнъж го предупреждаваха, че се готви заговор, че животът му е в опасност, но той беше свикнал да си пробива път напред, без да се съобразява с нищо.
Нима сега тези хора мислят, че той ще им стане кукла на конци и ще назначи протежето им за премиер? Не е трудно да се пресметне следващият им ход — с президента нещо ще се случи, той заболява или дори загива, а новият премиер заема мястото му.
— Кого гласите за премиер? — попита президентът.
— Това, Андрей Степанович, засега не можем да ви кажем. Когато се съгласите да потвърдите нашата кандидатура, подпишете указа и ще разберете.
— Какво, значи трябва да подпиша указа, без да знам кого назначавам на втората по значение длъжност след президентската?
— За нейната значимост няма да говорим. Но като цяло сте прав.
— Това няма да стане! — Президентът удари с юмрук по масата.
— Както искате, Андрей Степанович, изборът е ваш.
Таня дойде едва късно вечерта на следващия ден, когато бяха минали всички процедури. След като угасиха осветлението на нейния етаж, тя изчака половин час, после излезе на стълбището. Етажът на Турецки също потъна в тъмнина. Само на масата на дежурната сестра гореше лампа. Таня изчака удобен момент, когато в коридора нямаше никой, и бързо се вмъкна в стаята на Турецки.
— Саша — попита тя шепнешком, — нали не спиш?
— Не — отвърна Турецки, — чакам те.
Без да пали светлината, Таня се приближи и седна на края на леглото. Отблясъците от уличните лампи падаха върху тавана и в полумрака Турецки само смътно виждаше лицето й. И въпреки това в целия й облик, в начина, по който беше наклонила врата си, раменете, в разкошната коса му се привиждаше нещо величествено, сякаш Таня Бурмеева-Христофориди беше принцеса от приказките.
— Знаеш ли — каза Турецки, — когато те гледам, започвам да вярвам в синята кръв или в това, че има хора, белязани още от рождението си. В теб има нещо неземно.
— Глупчо — каза Таня, — аз съм като всички. Ако ти кажа, че ми е омръзнало да бъда красива, не ми вярвай. Това не може да омръзне, то е като наркотик. Затова за красивата жена стареенето се превръща в истинска трагедия. Но да знаеш как омръзва понякога!
— Да си красива? — учуди се Турецки.
— Не, не това. А че другите не виждат зад външността човека. Още когато учех в института, половината ми колеги бяха сигурни, че главата ми е празна като тапа, а шестиците ми ги пишат заради красивите очи. А някои подозираха, че не само заради очите, но и за различни услуги. Когато постъпих на работа — това не продължи дълго, — на всички беше ясно: това е кукла, значи нищо не разбира и нищо не може. Всички смятат, че съм пълна глупачка.
— Странно — прошепна Турецки, — ти си много умна жена.
— Само без празни комплименти. — В гласа на Таня се върна онзи рязък тон, с който посрещна Турецки при първия им разговор. — Знам ги всички тия: ах, вие сте такава! А после всеки те мъкне към леглото.
— Да не би да смяташ, че ако действително смятат една жена за умна, то вече никой не се опитва да я замъкне в леглото? — попита Турецки.
— Не — засмя се Таня. — Точно с това някога окончателно ме купи Леонид. Не само че беше толкова силен, надежден, но действително не ме смяташе за глупачка. Знам го. Той въобще не можеше у никого да търпи глупостта. И за него беше просто немислимо да прекара вечерта с някоя хубавичка патка.