Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Константин Дмитриевич! — зарадва се Турецки. — Вие ли сте?
— Да. — Меркулов се обърна и се приближи до леглото. — Какви пак ги вършиш, братле? Така по теб вече здраво място няма да остане!
— Пита се, кой пита! — парира Турецки. — Като че вие цял живот сте на курорт.
— Да, почти. — Меркулов уморено се усмихна и Турецки забеляза, че бившият му шеф изглежда просто съсипан.
— При нас… такива неща се развихриха… — Турецки размаха здравата си ръка. — Вие сигурно сте в течение вече.
— Да, Шура ми поразказа. — Меркулов стана по-сериозен и поради това започна да изглежда още по-уморен. Сега приличаше на старец. — А и тия събития на валутната борса… Ти навярно нищо не си чул тук.
Турецки се изуми. Меркулов беше последният човек, когото можеш да подозираш във внимателен интерес към курса на долара.
— На вас пък за какво ви е, Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки. — Вие засега поне не сте банкер. Не ви го препоръчвам. Според мен това сега е най-опасната професия.
— Според статистиката най-опасната професия в двадесети век е държавен глава — отвърна Меркулов. — Те най-често умират от насилствена смърт. А ако се прибавят и покушенията… Да, Саша, бива си ви. Но това засега е задачка с много неизвестни. А колкото до курса на долара — напразно говориш така. Нали това е отражение на икономическото положение. Добре — Меркулов се усмихна и в очите му блеснаха за миг предишните закачливи искрици, — в най-лошия случай здраво сте им объркали картите.
После заговориха за своите неща. Лидочка Меркулова се канеше да кандидатства в Гнесинското училище.
Внезапно вратата на стаята се отвори.
— Саша! Чу ли за долара?
Едва сега Таня Бурмеева видя, че Турецки не е сам. Тя оправи с нервен жест халата си и неуверено застина на прага.
— Влизай! — Турецки показа към Меркулов. — Това е първият в живота ми, сега за съжаление бивш началник. И приятел. А това е Таня. Татяна Бурмеева.
— Аха — каза Меркулов и любезно се усмихна, — много ми е приятно да се запознаем… Константин Дмитриевич Меркулов.
Турецки твърде добре познаваше Меркулов, а Меркулов — Турецки. Те се разбраха от половин дума. Меркулов, разбира се, беше чувал фамилията Бурмеев и разбираше коя е Татяна Вурмеева и защо е тук в болничен халат. А по това как тя се обърна към Турецки със „Саша!“ и по изражението на лицето му той разбра, че за Турецки тя вече не е просто жертва и свидетелка по важно криминално дело, а нещо много повече. „Каква красавица — помисли Меркулов. — И откъде ги изравя само Саша?“
— Таня — протегна му ръка Бурмеева. — Извинете, не знаех, че… — тя се запъна, — просто току-що чух…
— Какво, Таня? — попита Турецки.
Таня нервно хапеше красивите си устни. Саша разбра, че тя не иска да говори нищо пред Меркулов.
— Ще намина по-късно. — Таня припряно излезе.
— Е, Турецки! — само каза Меркулов, когато вратата след нея се затвори. — Наоколо такива неща стават, а ти… Направо ме поразяваш!
— Андрей Степанович, ако вие не искате да назначите за премиер този, когото настоятелно ви препоръчваме, сега това може да направи вместо вас друг човек. С него ще се договорим, уверявам ви.
Президентът премълча. Погледът му беше устремен към екрана на големия цветен телевизор, където той виждаше сега руския президент. По-точно, самозванеца, подставеното лице.
— Значи не е слаба армията ни — говореше лъжепрезидентът, като се усмихваше самодоволно.
— Виждате ли, Андрей Степанович, той прекрасно се справя. Може и да остане на вашия пост.
Сега камерата показваше в едър план лицето на лъжепрезидента. Яблоков беше поразен доколко лицето на този човек приличаше на неговото. Лицето, но не и изражението. Докато гледаше новия „президент“, руският държавен глава си спомни кой знае защо за Иван Кузмич, своя отдавнашен свердловски съсед. Бяха го произвели полковник в края на април, но жегата си беше съвсем лятна, а бедният Иван Кузмич две седмици, обливайки се в пот, но с цветуща физиономия ходеше в полковническата папаха15, с която предварително се беше уредил.
Как се пипка с тоя идиотски прибор! Като дете, на което са подарили нова играчка. И такъв го вижда цялата страна.
Стана му мъчително срамно — и за себе си, и за този недалновиден човек, така лесно станал играчка в ръцете на враговете.
15
Висок кожен калпак за висшите офицери. — Б.пр.