Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Наистина си полудял! — промълви отчаяно принцесата.

Саймън притвори очи.

„Прости ми, Джирики — помисли си той. — Но Моргенес казваше, че всеки подарък, който не можеш да захвърлиш, не е подарък, а клопка“.

Приведе се, колкото му беше възможно, но въжето, с което беше завързан за дървото, не му позволи да достигне с пръсти натрошените парченца на огледалото.

— Можеш ли да ги достигнеш? — попита той Мириамел.

Тя го изгледа втренчено за миг, след което се плъзна, колкото й беше възможно по-ниско. И тя не успя.

— Не. Защо го направи?

— Не можеше да ни помогне — отвърна нетърпеливо Саймън. — Не и цяло, така или иначе. — Той притисна едно от по-големите парчета със стъпалото си и го примъкна по-наблизо. — Помогни ми.

Подпъхна с огромни усилия върха на ботуша си под кристалното парче и се опита да го повдигне достатъчно, за да скъси разстоянието до пръстите на Мириамел, но то се беше закрепило едва-едва, изплъзна се и отново тупна на земята. Саймън прехапа устни и опита отново.

Три пъти парченцето му се изплъзваше и започваха всичко отново. За късмет Огнените танцьори и норните в черни мантии бяха погълнати от подготовката на ритуала, каквото и да представляваше той. В един момент Саймън погледна към центъра на поляната и видя, че Мейфуору и подчинените му стоят на колене пред скалата. Роелстан беше спрял да крещи, издаваше само глухи звуци и се мяташе, и блъскаше глава в камъка. Гулейн висеше неподвижно.

Тъкмо когато нащърбеното парченце отново щеше да се изплъзне от ботуша му, Саймън го наклони на една страна и успя да го заклещи в брича на Мириамел. Притисна го с крак, за да го задържи да не падне, след което отпусна стъпалото си на земята, за да не се строполи.

— Сега какво? — запита сам себе си той.

Мириамел притисна крака си към неговия, надигна се на пръсти и приплъзна парченцето по-нагоре по крака на Саймън. То се плъзна с изненадваща леснина по грубата тъкан, проби я и дори го одраска, но Саймън не трепна — не можеше да позволи на слабата болка да осуети усилията им. Беше впечатлен от досетливостта на Мириамел.

Тя отново се отпусна на пети. Сега беше ред на Саймън. Процедурата беше мъчително бавна, а и самото кристално парче бе много по-остро от всяко нормално огледало. Когато се оказа достатъчно близо, за да може Саймън да го достигне, краката и на двамата бяха нашарени от ивици кръв.

Саймън протегна пръсти към него и установи, че все още не му достига съвсем малко. И изведнъж настръхна. Норните бяха започнали да пеят.

Мелодията се извиси като глава на усукала се около себе си змия. Саймън изпита усещането, че се унася в нещо като дрямка. Гласовете бяха хладни и страховити, но и странно омайващи. Стори му се, че дочува приглушеното ехо на бездънни пещери и шума от капките на топящ се лед. Не разбираше думите, но неостаряващата магия на мелодията беше покоряваща. Повлече го като подземен поток надолу, все по-надолу в мрака…