Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

В безветрената зона на Южното Ръждиво море, робската галера Ревностен се натъкна на подгизнал сал. Капитанът на галерата Хесалт нареди салът да бъде придърпан до тях. Един моряк скочи вътре и започна да оглежда телата.

— Колко живи? — извика Хесалт.

Морякът се изправи и дори от това разстояние Хесалт видя изумлението, изписано на лицето му.

— По милостта на бога на Дълбините, всички! Единадесет живи!

Близнаците са им се усмихнали, които и да са те, помисли си Хесалт. Но той също бе късметлия — единадесет топли тела за оковите.

— Дайте им храна и вода и ги хвърлете долу.

— Тъй вярно, капитане.

Деветимата мъже и двете жени, които и да бяха те, се съвзеха изненадващо бързо. Единият от мъжете, който очевидно беше ветеран, защото бе огромен и целият в белези, дори седна, когато при него дойде моряк с черпак сладка вода.

— Искам да говоря с капитана — изграчи той на сравнително разбираем диалект от източното крайбрежие на Дженабакъз.

— Капитанът няма време да се занимава с теб, приятелю — прошепна морякът. — Жив си, но цената за това е свободата ти.

Корабокрушенецът знаеше, че вместо да се нагълта с вода, трябва само да си сръбне, за да навлажни гърлото си.

— Кажи на капитана си, че настоявам незабавно да поеме към Стратем.

Стоящите наблизо се разсмяха. Морякът погледна напуканата и сълзяща кожа на корабокрушенеца, изгорена почти до черно на раменете. Колко ли седмици бе прекарал под безмилостните лъчи на слънцето? А бе в съзнание. Изумително. Нищо чудно, че бълнуваше.

— Лежи и се възстановявай. И благодари на Опонн за живота си.