Бавачката на ангели [bg]

Самият Пърси отговаряше на всички критерии. Така беше още от раждането му. За него това бе нещо естествено като дишането, затова обикновено дори не се замисляше над този факт. Проблемът беше, че сега рискуваше да стане граф без замък, а това би се отразило много сериозно на положението му. Нямаше да пропадне в йерархията чак до нивото на новобогаташите, но определено щеше да бъде понижен.

Щом влезе във всекидневната, спря пред количката с напитки и отвори едно уиски. „Макмюра Прелюдиум“, около пет хиляди крони бутилката. Никога не би му хрумнало да опита нещо с по-ниско качество. Ако някога се окажеше принуден да пие „Джим Бийм“, можеше направо да вземе стария люгер на баща си и да се застреля.

Най-много му тежеше мисълта, че е разочаровал баща си. Пърси беше най-голямото дете и винаги се бе радвал на специално внимание. Всички в семейството бяха наясно. Делово и без излишни емоции, бащата бе заявил пред децата си, че „Пърси е специален и някой ден именно той ще ме замести“. Пърси тайно се наслаждаваше, когато баща им поставяше брат му и сестра му на място. В същото време обаче си затваряше очите за разочарованието, което понякога виждаше в погледа на баща си. Знаеше, че той го смята за слаб, страхлив и разглезен. Може би беше вярно, че майка му твърде много го закриляше. Неведнъж бе разказвала историята как едва не умрял. Родил се два месеца по-рано, малък като птиче. Лекарите казали на родителите му да не разчитат, че ще оцелее, но тогава Пърси за пръв и последен път в живота си проявил сила. Противно на всички очаквания той оживял, макар и здравето му да било крехко.

Апартаментът имаше красив еркер, който гледаше към площада с фонтана „Карлаплан“. Пърси застана до прозореца с чашата уиски в ръка и се загледа в тълпата долу. Зимно време мястото беше пусто, но сега всички пейки бяха заети, а децата си играеха, ядяха сладолед и се радваха на слънцето.

Отвън се чуха стъпки и Пърси наостри уши. Пютан ли се прибираше? Сигурно беше излязла да си купи нещо набързо. Дано само банката да не е запорирала кредитната ѝ карта, помисли си Пърси. Чувстваше се унизен. В какво се бе превърнало обществото? Да идват и да искат цяло състояние под формата на данъци! Проклети комунисти. Пърси стисна здраво чашата. Мери и Чарлс имаше доста да злорадстват, ако научеха за обхвата на финансовите му проблеми. Двамата до ден-днешен продължаваха да разпространяват лъжите си, че ги е изгонил от дома им и ги е лишил от нещо, което им принадлежи.

Внезапно в мислите му изплува интерната на Вальо. Искаше му се никога да не бе попадал там. Тогава нищо от станалото на острова нямаше да се случи. Станалото, за което бе решил да не мисли, но което все пак се промъкваше в съзнанието му от време на време.