Бавачката на ангели [bg]
- Автор: Лэкберг Камилла
- Серия: patrik hedstrom #8
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-802-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Бавачката на ангели [bg]». Краткое содержание книги:
– Всички ли са невредими?
– Да, за щастие – отговори Ана и другите кимнаха.
– Спокойно ли е, откакто ни се обадихте? – попита Паула и огледа наоколо. Макар и да вярваше, че стрелецът отдавна е изчезнал, не можеше да поеме риска да действа въз основа на това предположение. Откакто пристигнаха, се ослушваше напрегнато и за най-малкия шум.
– Да, не сме чули нищо повече. Искате ли да видите къде попаднаха изстрелите?
Изглежда, Ана бе поела командването, а другите двама стояха предпазливо зад нея. Мортен беше прегърнал Ева, която се взираше право напред, скръстила ръце на гърдите си.
– Естествено – отвърна Мелберг.
– Стана в кухнята – каза Ана и ги поведе натам, след което спря на прага на помещението. – Както виждате, куршумите са били изстреляни отвън и са минали през прозореца.
Паула огледа пораженията. По целия под бяха пръснати стъкла, но най-много парчета имаше под разбития прозорец.
– В кухнята имаше ли някого по време на стрелбата?
– Ева беше вътре – каза Ана и леко побутна Ева.
Тя вдигна бавно поглед и огледа помещението, сякаш го виждаше за пръв път.
– Чу се гръм – каза тя. – Звукът беше толкова силен. Не разбрах какво става. След това отново гръмна.
– Значи, два изстрела – каза Мелберг и влезе в кухнята.
– Не бива да стъпваме вътре, Бертил – каза Паула.
Вътрешно ѝ се искаше Патрик да беше тук. Не беше сигурна, че ще може собственоръчно да озапти Мелберг.
– Няма страшно. Бил съм на повече местопрестъпления, отколкото ти ще видиш през цялата си кариера, така че знам какво може и какво не може да се прави – каза той и стъпи върху едно голямо парче стъкло, което се строши под тежестта му.
Паула си пое дълбоко дъх.
– Все пак мисля, че Турбьорн и екипът му трябва да заварят местопрестъплението непокътнато.
Мелберг се престори, че не я чува, и се приближи до дупките, които куршумите бяха оставили в стената.
– Аха! Ето ги калпазаните! Къде са ви найлоновите торбички?
– В третото чекмедже – каза Ева разсеяно.
Мелберг издърпа чекмеджето и извади ролка торбички за фризер. Откъсна една и си сложи чифт ръкавици за миене на съдове, които висяха от кранчето на мивката.
– Да видим сега – каза той, щом се върна обратно до стената. – Не са много навътре, така че лесно ще ги извадя. Няма да има много работа за Турбьорн.
– Но първо трябва да се направят снимки и... – възрази Паула, но Мелберг като че ли не чу и дума от казаното.
Вместо това изчовърка куршумите от стената и ги пусна в торбичката, която вдигна самодоволно пред себе си, след което я прибра в джоба си. После свали шумно ръкавиците и ги хвърли в мивката.
– Трябва да се внимава с отпечатъците – каза той и сви вежди. – Много е важно за събирането на доказателства. След толкова години служба тези навици са се вкоренили в мен.
Паула прехапа устни толкова силно, че усети вкус на кръв в устата си. Побързай, Хедстрьом, повтаряше си тя. Но никой не отговори на молитвите ѝ и Мелберг продължи небрежно да тъпче стъклата по пода.
16
Фелбака, 1931
Усещаше погледите, вперени в тила ѝ. Хората си мислеха, че Дагмар не схваща нищо, но тя нямаше да се остави да бъде измамена, най-малкото от Лаура. Дъщеря ѝ се преструваше на много добра и печелеше симпатиите на всички. Обясняваха как била истинска малка домакиня и колко жалко било, че има майка като Дагмар. Никой от тях не осъзнаваше каква всъщност е Лаура, но Дагмар виждаше отвъд лицемерието ѝ. Знаеше какво се крие под повърхността. Лаура носеше същото проклятие като нея. Беше жигосана, макар белегът да беше под кожата ѝ и да не си личеше. Двете деляха една и съща съдба и Лаура не биваше да си въобразява друго.
Дагмар трепереше леко, седнала на кухненския стол. Със сутрешната чашка бе изяла и един гол сухар, като напук изрони колкото се може повече трохи. Лаура мразеше по пода да има трохи и нямаше да миряса, докато не ги измете. Няколко трошици бяха паднали на масата и Дагмар ги събори на земята. На малката щеше да ѝ се отвори работа след училище.
Дагмар барабанеше неспокойно с пръсти по покривката. Изпитваше тревога, на която постоянно трябваше да намира някакъв отдушник. Отдавна не можеше да стои спокойно на едно място. Бяха минали дванайсет години, откакто Херман я напусна. Въпреки това тя все още можеше да усети ръцете му, опипващи тялото ѝ. Тяло, което толкова се бе променило, че тя вече нямаше нищо общо с девойката от едно време.
Гневът, който бе изпитала към него в малката, стерилна болнична стая, сякаш се беше изпарил. Тя го обичаше и той я обичаше. Нещата не се бяха получили така, както си представяше, но поне беше хубаво да знае чия е вината. Всяка секунда, дори в сънищата си, Дагмар виждаше пред себе си лицето на Карин Гьоринг, която я гледаше надменно и подигравателно. Ясно беше, че унижението на Дагмар и Лаура ѝ е доставило удоволствие. Дагмар забарабани още по-силно по масата. Мислите за Карин я бяха обсебили и именно благодарение на тях и на алкохола успяваше да върви изправена ден след ден.