Сребристи сенки [bg]

Правотата на Маркъс бе доказана десет минути по-късно, когато една киа соренто спря на паркинга, Кийт слезе от колата и закрачи към апартамента. Щом ни зърна — особено мен — се закова на място и пребледня като платно.

— Не. Не — избъбри. — Не може да си тук. О, господи! Ами ако вече е прекалено късно? Ако някой те е видял? — Огледа се трескаво, сякаш очакваше отгоре му да се нахвърли отряд за бързо реагиране на алхимиците.

— Спокойно, Кийт — рекох аз и се изправих на крака. — Просто искаме да поговорим.

Той поклати яростно глава.

— Не мога. Не мога да разговарям с такива като теб, освен по работа. Всъщност не ми е позволено дори да имам работа с вашата раса, освен ако аз…

— Отнася се за Карли Сейдж — прекъснах го.

Това пресекна несвързаното му бърборене. Втренчи се продължително в нас. Изражението му издаваше трескава мисловна дейност.

— Добре — промълви накрая. — Можете да влезете.

Кийт нервно пристъпи напред и отключи вратата, като не спираше да стрелка тревожния си поглед между нас двамата и паркинга зад гърбовете ни. Щом влязохме вътре, той спусна завесите, сетне се отдръпна възможно най-далеч от нас и скръсти отбранително ръце пред гърдите.

— Какво става? — попита настойчиво. — Кой е този тип? Карли добре ли е?

— Това е приятелят ми, ъ, Джон — отвърнах, досещайки се, че може би не биваше да изричам малкото име на един от най-търсените алхимици ренегати. Всъщност Маркъс си бе сложил грим, за да прикрие тъмносинята татуировка. — Карли е съвсем добре. Вчера се видяхме с нея.

Кийт видимо омекна.

— Вие… Вие сте я видели? Как е тя?

— Много добре — отвърна Маркъс. — Тя ни даде адреса ти. Искаше да дойдем тук, за да поговорим с теб.

— Т-тя е искала? — Очите на Кийт се разшириха от изумление, от което тръпки ме полазиха, защото едното му око бе стъклено.

— Сидни изчезна — осведомих го. — Карли иска да ни помогнеш да я открием.

Кийт изглеждаше искрено смаян да чуе това, после доби предпазливо изражение.

— Къде е изчезнала?

— Тя е в поправителен център — отвърнах без заобикалки.

— Не! — простена той. — Не. Знаех си, че не биваше да ви пускам тук. Не мога да имам нищо общо с това. Не мога да имам нищо общо с нея, не и щом тя е там. — Затвори очи и се свлече на пода. — О, боже. Те ще открият, че сте били тук, и ще ме изпратят обратно там.

— Никой няма да узнае — заявих, надявайки се да съм прав.

До този момент не бях и помислял, че може да ми стане жал за Кийт. — Ние просто искаме да разберем къде е Сидни. Тя е на същото място, където си бил и ти. Къде се намира то?