Сребристи сенки [bg]

— Не зная дали Карли някога ще ти прости, дори да ни помогнеш — подхванах тихо. — Но зная със сигурност, че никога няма да го стори, ако укриваш информация, която би могла да помогне на сестра и.

Кийт се сви, сякаш го бях ударил.

— Опитах всичко — промърмори. — Умолявах. Призовавах. Дори паднах на колене.

Разбрах, че сега говори за Карли, а не за поправителния център.

— Защо? — попитах неволно. — Защо толкова силно искаш да получиш прошката й? Къде беше съвестта ти през всички изминали години преди случилото се с Карли? Или през всяка една от годините оттогава?

— Заради поправителния център — смънка той, забил поглед в краката си. — Никога в живота си не съм се чувствал толкова безпомощен — толкова отчаян — както докато бях там. Да си изцяло под нечия власт, когато няма към кого да се обърнеш за помощ, да те накарат да се чувстваш виновен, задето други ти причиняват болка… осъзнах, че точно това бях сторил на Карли. Това постоянно виси над главата ми като дамоклев меч.

Отново изпитах нещо подобно на жалост към него, въпреки че по никой начин не можеше да спечели симпатията ми, имайки предвид какво бе сторил на Карли. И аз съм бил отхвърлян от момичета, и когато това се случеше, изтръсквах прахта от егото си и продължавах напред. Това, което бе направил той, беше немислимо за мен. Би трябвало да знае, че постъпката му е отвратителна и непростима, още преди алхимиците да го заключат в някакъв концлагер за промиване на мозъците. Сега всичко това беше между него и Карли. При все че Кийт изглеждаше искрен в разкаянието си и молбите за прошка, тя навярно имаше право да го остави да страда до края на жалкия си живот.

Ала ако го изрека на глас, той вероятно нямаше да ми помогне, затова вместо това заявих:

— Сега всичко зависи от Карли. Но аз зная, че тя ще ти бъде благодарна, ако ни кажеш нещо, което би могло да помогне на Сидни. Дори най-малката подробност, която си спомняш, когато си напускал поправителния център.

Възцари се продължителна тишина, която, изглежда, му въздействаше не по-малко мъчително, отколкото настоятелните ни опити да изкопчим от него някаква полезна информация.

— Навън беше горещо — рече накрая. — По-горещо, отколкото очаквах. Дори и в средата на деня. Излязох в края на ноември и мислех, че отвън ще е студено. Но не беше. Все едно още бях в Палм Спрингс.

Аз ахнах потресено, но Маркъс ме изгледа пронизително, преди да съм направил някои ужасяващи заключения.

— Тя не е там, Палм Спрингс не фигурира в списъка. — Извърна се отново към Кийт. — Но когато каза, че е било също като там, имаше предвид, че въздухът е бил сух и горещ? Като в пустиня? А не тропически и влажен?

Кийт смръщи вежди.

— Сух. Сигурен съм.

— Колко горещо беше? — притисна го Маркъс. — Каква беше температурата?