Зимата на света [bg]

V

Стана сватбата на годината. Дейзи и Бой бяха венчани в църквата „Св. Маргарита“ в Уестминстър на 3 октомври 1936 година. За съжаление на Дейзи не стана в Уестминстърското абатство, но й обясниха, че то е запазено само за кралското семейство. Сватбената рокля бе дело на Коко Шанел. Модата от ерата на Депресията се опираше на простите линии и минималните излишества. Дългата до пода сатенена рокля с веревна кройка имаше хубави бухнали ръкави и къс шлейф — можеше да го носи едно шаферче. Баща й — Лев Пешков — прекоси океана за церемонията. За приличието майка й Олга се съгласи да седи до него в църквата и да се преструва, че са щастлива двойка. Кошмарът на Дейзи бе появата на Марга и Грег, незаконния син на Лев; това обаче не стана. Близначките Уестхамптън и Мей Мъри й бяха шаферки, а Ева Мъри — кума. Бой се мусеше, задето Ева е половин еврейка — отначало въобще не искаше да я кани — но Дейзи настоя. Тя стоеше в старата църква, със съзнанието за смайващата си красота, и радостно се отдаде телом и духом на Бой Фицхърбърт. Подписа се в регистъра „Дейзи Фицхърбърт, виконтеса на Абъроуен“. Упражняваше подписа в продължение на седмици и после грижливо накъсваше хартията на микроскопични парченца. Сега вече имаше право. Името беше нейно. Като излязоха от църквата, Фиц любезно пое ръката на Олга, но княгиня Беа остави един ярд разстояние между себе си и Лев. Княгинята не бе приятен човек. Държеше се достатъчно благосклонно с майката на Дейзи, а и Олга не забелязваше силната нотка на снизходителност в тона й, тъй че отношенията им бяха приятелски. Но Беа не харесваше Лев. Дейзи вече осъзна, че баща й няма лустрото на маниерите. Той ходеше, говореше, ядеше, пиеше, пушеше, смееше се и въобще се държеше като гангстер, и не обръщаше внимание на хорските реакции. Правеше каквото си поиска, понеже бе американски милионер, точно както Фиц правеше същото, понеже бе английски граф. Дейзи винаги бе знаела това, но го усети още по-силно при вида на баща си в компанията на всичките англичани от висшата класа на сватбената закуска в голямата бална зала на хотела „Дорчестър.“ Ала това вече нямаше значение. Тя беше лейди Абъроуен, и никой не можеше да й го отнеме. И все пак упоритата враждебност на Беа по отношение на Лев дразнеше — подобно на едва доловима лоша миризма или далечен шум — и оставяше дъщеря му с усещането за недоволство. Беа седеше до Лев на главната маса, но се извърна малко настрана. Когато той я заговореше, тя отвръщаше кратко, без да го поглежда в очите. Той се правеше, че не забелязва, усмихваше се и пиеше шампанско; Дейзи, седнала от другата му страна, разбираше, че не е пропуснал демонстрациите. Баща й беше груб, но не глупав. Тостовете свършиха, мъжете запалиха тютюна; Лев, като баща на булката, плащаше сметката, погледна масата и започна: — Е, Фиц, надявам се, че ви хареса. Вината бяха ли на твоето ниво?