Тайната на забранената книга [bg]

Опитах се да погледна през рамо. Не знам дали исках да съм сигурна, че жената наистина не страда повече, или беше просто някакъв вроден човешки инстинкт да гледаме мъртвите — това наистина би обяснило погребалните ни практики, да не споменаваме всички досадни любопитници, които задръстваха пътищата около Атланта в случаите на пътни злополуки. Но Баронс хвана брадичката ми с ръка и ме принуди да го погледна право в очите.

— Недей! — излая. — Мъртвите се набиват в ума ти. Просто убий гадината, която го направи!

Звучеше ми като добър съвет. Напуснахме пъба. Следвах Сивия мъж, а Баронс следваше мен на около десетина крачки. Последния път, когато бях видяла това Ънсийли, имах дълга, руса коса. Съмнявах се, че би ме разпознало в новия ми вид. То не знаеше, че съм Шийте зрящ или Нул, или че имах копието, затова реших, че шансовете ми да го убия са високи, ако можех да го приближа достатъчно.

Обаче приближаването ми щеше да бъде проблем. Нечовешки високо, то беше също така нечовешки бързо. Вече подтичвах, за да не изостана. За да го хвана, трябваше да хукна. Малко е трудно да се промъкваш към враг в пълен галоп, особено на токчета.

— Измъква се, госпожице Лейн — изръмжа Баронс зад мен.

— Мислиш ли, че не го знам? — сопнах се. То почти беше преполовило пряката и изглежда внезапно беше усилило отблъскващото обаяние, тъй като пешеходците се пръсваха встрани от него и обикаляха широко чак по улицата. Изведнъж се оказа на тротоара, което не беше добре. Едва ли можех да следвам нещо тайно, без никакво прикритие между нас. Щеше да се наложи да се втурна към него.

То спря, обърна се и погледна право в мен.

Замръзнах. Нямах представа откъде знаеше, но то знаеше и аз го знаех и нямаше смисъл да се преструваме.

— По дяволите! — чух Баронс да проклина тихо, след това се чу стържене на стомана по камък, шумоленето на тъкан, а после зад мен настана тишина.

Сивият мъж и аз се взирахме един в друг. После той се усмихна с онази ужасна уста, която заемаше половината от дългото му тънко лице.

— Виждам те, Шийте зрящ — каза то. Смехът му беше като от крачета на хлебарки, бягащи по сухи листа. — Видях те в бара. Как искаш да умреш? — то се засмя отново. — Бавно или по-бавно?

Искаше ми се да бях попитала Баронс по-рано дали подозренията ми за странната дума, която старата жена беше използвала днес, бяха верни. Бях почти сигурна от подтекста, който тя беше използвала, че бях схванала същината, но имаше само един начин да проверя. Навлажних устни, трепнах с клепачи и молейки се да съм права, казах с притаен дъх:

— Каквото желаеш, Господарю. Аз съм При-я.

Сивият мъж пое дълъг, съскащ дъх, който разкри зъби като на акула в устата без устни. Подигравателното му развеселение избледня и черните му очи блеснаха с внезапен интерес, който съчета сексуална възбуда с убийствен садизъм по начин, който ме смрази до кости.