В черно като полунощ [bg]

— Не си ме харесала. Затова си решила да ми направиш някаква магия… — Тифани изрече това много тихо, защото в поведението на Летиша имаше нещо трошливо. Всъщност момичето наистина посегна за кърпичка, но изглежда сълзите ѝ се бяха изчерпали за момент — както се оказа, само за момент.

— Толкова съжалявам! Само ако знаех, никога нямаше да…

— Може би трябва да ти кажа — прекъсна я Тифани, — че двамата с Роланд бяхме… ами приятели. Кажи-речи, бяхме единствените приятели един на друг. Но приятелството ни някак не беше правилно. Не ние самите, а обстоятелствата ни подтикнаха към него. Но не осъзнавахме това. Той беше баронски син, а когато знаеш, че си баронски син и че на всички деца им е казано как да се държат с баронския син, тогава не остават много хора, с които да си общуваш. И ето ме мен. Бях достатъчно умна за вещица, а и това не е работа, която подпомага кой знае колко социалния ти живот. И така, щеш не щеш, двама самотници си въобразиха, че са сродни души. Сега вече знам това. За съжаление Роланд пръв го осъзна. Такава е действителността. Аз съм вещицата, а той — баронът. Ти пък ще бъдеш баронесата и не бива да се тревожиш дали вещицата и баронът — за благото на всички — са в добри отношения. Това е всичко. Всъщност даже няма „това“, а само призрак на някакво въображаемо такова.

Видя как облекчението се разлива по лицето на Летиша като лъчите на изгряващо слънце.

— Това беше истината от мен, госпожице, така че бих искала и истината от теб. Слушай, може ли да се махнем оттук? Опасявам се, че разни стражи могат да нахълтат всеки миг и да се опитат да ме заключат някъде, откъдето не мога да изляза.