В черно като полунощ [bg]

Тя забеляза, че нещо се стрелка над огрения от луната торф, догонвайки с лекота метлата. Няколко минути летя успоредно с нея, а после с въртелив отскок се скри в сенките.

Заекът скача в огъня, помисли си Тифани, а аз имам чувството, че правя същото.

Имението на Сувенирни се намираше в далечния край на Кредище, което наистина си беше краят на Кредище, защото там кредата преминаваше в глина и чакъл. Имаше парк с високи дървета, направо цяла гора, и фонтани пред самата сграда, която разтягаше думата „сграда“ до краен предел, защото изглеждаше като половин дузина палати, слепени един за друг. Имаше пристройки, крила, голямо декоративно езеро и ветропоказател с формата на чапла, в който Тифани едва не се блъсна.

— Колко души живеят тук? — изпъшка тя, като овладя метлата и я приземи на нещо, което ѝ се стори ливада, но се оказа над метър висока суха трева. На всички страни се разбягаха зайци, стреснати от въздушната атака.

— Вече сме само двете с мама — отвърна Летиша, а сухата трева изпращя под краката ѝ, като скочи от метлата — и слугите, разбира се. Те са доста. Не се тревожи, по това време всички са си в леглата.

— Колко слуги са нужни за двама души? — запита Тифани.

— Около двеста и петдесет.

— Не ти вярвам.

Поела към далечна врата, Летиша отвърна през рамо:

— Е, като броим семействата, има около четиридесет в чифлика и двайсетина в мандрата, като още двайсет и пет работят в парка, а седемдесет и пет в градините, което включва и банановата плантация, ананасовия разсадник, оранжерията за пъпеши, водоема за водни лилии и развъдника за пъстърви. Останалите работят в сградата и павилионите.

— Къде?

Летиша спря с ръка на валчестата дръжка на вратата, чийто месинг бе потъмнял.

— Мислиш, че майка ми е много груба и деспотична, нали?

Тифани не успя да намери никаква алтернатива на искрения отговор, дори пред опасността от среднощни сълзи.

— Да, така мисля.

— И си права — кимна Летиша, завъртайки дръжката. — Но тя е лоялна към хората, които са лоялни към нас. Винаги е била. Никога не е уволнила никого за това, че е твърде стар или твърде болен, или твърде объркан. Ако не могат да се справят в домовете си, живеят в едно от крилата. Всъщност повечето слуги се грижат най-вече за старите слуги! Може да сме старомодни и донякъде снобарски и изостанали от времето, но на никого, работещ за Сувенирни, никога не му се налага да проси храна в края на дните си.