Деца от кръв и кости [bg]

— Кой е готов… за най-великата битка?

Тълпата реве в отговор на насърчителните викове на говорителя. Крясъците им заглушават гласа му, макар да идва през усилваща тръба. Стискам ръката на Тзеин, докато екипажът заема местата си. Гърлото ми е толкова пресъхнало, че ми е трудно да говоря.

— Какъв е планът?

— Същият като стария. Само трябва да унищожим повече кораби.

— Тзеин…

— Погледни ме. — Той слага ръце на раменете ми. — Мама беше най-могъщият Жътвар, когото съм виждал. Ти си нейна дъщеря. Знам, че можеш да го направиш.

Гърдите ме стягат, но не знам дали е от страх или нещо друго.

— Просто опитай. — Той стиска раменете ми. — Дори и един съживен ще помогне.

— Десет… девет… осем… седем…

— Остани жива! — извиква той и застава до боеприпасите.

— Шест… пет… четири… три…

Тичам към перилата на кораба, а виковете стават оглушителни.

— Две…

Вече няма връщане назад. Или ще вземем камъка…

— Едно!

… или ще умрем, докато се опитваме да го направим.

Рогът изсвирва и аз скачам през борда, забивайки се в топлата вода със страшна скорост.

Първите оръдия стрелят.

През водата преминават вибрации и започват да пъплят вътре в мен. Духове на мъртви охлаждат водата наоколо — току-що убити в днешната касапница.

Добре — мисля си аз, спомняйки си оживялата Миноли. Когато духовете приближават, кожата ми настръхва, езикът ми се извива при вкуса на кръвта, въпреки че държа устата си затворена. Духовете отчаяно искат да ме докоснат, да намерят начин да се върнат към живота. Това е моментът.

Еми ауьон ти оти сун, мо ке пе йин ни они…

Чакам съживените да се надигнат от водата пред мен, но от ръцете ми се отделят само няколко балончета. Опитвам отново, черпейки от енергията на мъртвите, но колкото и да се съсредоточавам, не се появяват никакви върнати към живота.

Проклятие! Въздухът в гърлото ми започва да свършва, ставайки все по-малко с ускоряването на пулса ми. Не мога да го направя. Не мога да спася всички ни…

Отгоре прогърмява тътен.

Завъртам се и виждам как съседният кораб потъва. Започват да се сипят трупове и парчета дърво. Водата наоколо почервенява. Едно окървавено тяло пада край мен по пътя си към дъното.

Богове…

Ужас изпълва гърдите ми.

Едно гюле малко по-надясно, и това можеше да е Тзеин.

Хайде — насърчавам себе си, докато в дробовете ми остава все по-малко въздух. Нямам време за провали. Магията ми трябва сега.

Оя, моля те! Молитвата ми изглежда странна, като наполовина научен и напълно забравен език. Но след пробуждането ми връзката ни трябва да е по-силна от всякога. Ако я повикам, тя трябва да отговори.

Помогни ми. Насочи ме. Дай ми силата си. Нека защитя брат си и освободя духовете, затворени в това място.