Деца от кръв и кости [bg]

Направих го…

Не знам дали да търся Оя в небето или в собствените си ръце. Духовете на мъртвите отговориха, когато ги повиках. Подчиниха се на моята воля.

Водата поглъща кораба цял. Но преди вълнението ми да стихне, надолу политат други божници.

Завъртам се, оглеждайки косвените поражения. Падналият екипаж се опитва да излезе на повърхността, плувайки към ръба на арената. Обхваща ме ужас, когато виждам едно момиче да пада през водата с отпуснати крайници. Сърцето ми спира, когато безчувственото й тяло започва да потъва като олово.

— Спасете я!

Извиквам командата, но връзката ми със съживените отслабва като последния дъх, останал в гърдите ми. Вече усещам как воините духове избледняват, напускайки ада на арената и насочвайки се към спокойствието на отвъдния живот.

Докато плувам към повърхността, съживените се гмурват и обграждат момичето, преди то да стигне до дъното на арената. Ашето жужи във вените ми, когато я издърпват към едно плаващо парче дърво, давайки й шанс да живее.

Кашлям неудържимо, появявайки се на повърхността. Нещо ме напуска, когато съживените изчезват. Поемам си въздух с хриптене и изпращам мълчалива благодарност към духовете им.

— Видяхте ли това? — гръмва гласът на говорителя.

Публиката избухва във викове, без да разбира какво е потопило кораба.

— Зели! — вика отгоре Тзеин с малоумна усмивка на лицето въпреки кошмара около нас.

Тази усмивка грее с пламък, който не съм виждала повече от десет години, светлина, която се излъчваше от очите му винаги, когато гледаше магията на мама.

— Точно така! — сочи той. — Продължавай точно така!

Гърдите ми се изпълват с гордост, която ме стопля отвътре. Поемам си дълбоко въздух и отново се гмурвам.

И започвам да напявам.