Изтръгнати от корен [bg]

Каша се изправи и ни огледа нерешително. Струва ми се, че не искаше да ни остави сами в това състояние, но нямаше голям избор. Прехапа устни, коленичи пред мен и ме погледна в очите.

— Тръгвам към Камик — каза тя. — Мисля, че е по-близо от Заточек. Ще тичам по целия път. Ще намеря някого и веднага се връщам.

Аз само я гледах. Тя се поколеба, после бръкна в джоба на полата ми, извади книгата на Яга и я пъхна в ръцете ми. Стиснах я, но не помръднах. Каша се обърна и нагази през тревите, следвайки последната светлина на запад.

Седях на тревата като полска мишка и не мислех за нищо. Шумът от стъпките на Каша, която си проправяше път сред високите треви, постепенно заглъхна. Несъзнателно опипвах шевовете на книгата на Яга, плъзгах пръсти по меките ръбовете на кожата и я гледах. Змеят лежеше безжизнено до мен. Раните от изгарянията му се влошаваха, по цялата му кожа се надигаха прозрачни мехури. Бавно отворих книгата и запрелиствах страниците. „Добро за изгаряния, особено с утринни паяжини и малко мляко“, гласеше лаконичната бележка на страницата за по-простите й цярове.

Нямах нито паяжини, нито мляко, но след кратко мудно размишление хванах едно от прекършените тревни стъбла до себе си и изстисках няколко млечнозелени капки върху пръста си. Потрих ги между палеца и показалеца си и затананиках: „Ирух, ирух“, нагоре-надолу, като детска приспивна песничка, а после започнах леко да докосвам най-големите мехури с върха на пръста си. Те потрепваха и бавно се свиваха, вместо да се подуват, а най-зачервените възпаления избледняваха.

Магията ме накара да се почувствам ако не точно по-добре, то по-чиста, сякаш поливах рана с вода. Не спирах да пея.

— Престани с този шум — просъска накрая Соколът, вдигнал глава от земята.

Посегнах и го хванах за китката.

— Заклинанието на Грошно за изгаряния — казах аз: това беше едно от заклинанията, на които Змеят се бе опитал да ме научи, докато все още упорито ме мислеше за лечителка.

Соколът замълча, после дрезгаво подхвана началото на напева: „Ойдех вирух“, а аз продължих да тананикам: „Ирух, ирух“, докато не почувствах неговото заклинание, крехко като колело със спици от слама вместо дърво, и прикачих магията си към неговата. Той замлъкна. Успях някак си да запазя магията достатъчно дълго, докато го накарам да продължи.

Нямаше нищо общо с правенето на магия заедно със Змея. Все едно се мъчех да избутам старо, упорито муле, което не харесвам особено и което само чака да ме захапе с острите си, дивашки зъби. Опитвах се да се отдръпна от Сокола, въпреки че не спирах заклинанието. Но щом и той поде нишката, магията се разрасна. Изгарянията на Змея започнаха бързо да избледняват и да заздравяват, с изключение на един страшен, лъскав белег, лъкатушещ по средата на ръката му на мястото на най-тежките мехури.