Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Следващия път карай по-кротко. Не понасям… да гледам как… Винаги ли изпълняваш обещанията си… по този начин?

— Твоите вести са неотложни. Какво друго можех да направя?

Подтикнат от вкоренените навици на прокажен, Томас подхвърли:

— Нищо не е чак толкова неотложно. А и каква полза, ако сам се погубиш, докато се опитваш да изпълниш задачата?

Сол по сърцето помълча. Опря тежка длан на рамото му и се изправи колебливо. Чак тогава каза, сякаш отвръщаше на думите му:

— Да вървим. Трябва да видим по-скоро Весел камък.

Припряно протегнати ръце го издърпаха на пристана и той стъпи на брега на езерото. Колкото и да беше изцеден, до него се смаляваха дори конниците. Когато Томас застана на пристана, Сол по сърцето поде, сякаш поднасяше дар:

— Бойци Ратници, това е моят приятел Томас Ковенант, Неверник и носител на вести за Съвета на Владетелите. Посветен е в странни знания, но не познава Земята. Бдете над него в името на дружбата и заради приликата му с Берек Доблестното сърце, Владетеля основател.

Куаан рече тържествено на Томас:

— Предлагам ти гостоприемството на Твърдината Весел камък, сътворена от Великаните. Добре дошъл на Земята и бъди верен.

Томас наподоби мълчаливо жеста му и Сол по сърцето подкани:

— Да тръгваме. Очите ми са гладни за великолепното творение на моите предци.

Предводителят кимна и каза няколко думи на бойците си. Двама от тях незабавно препуснаха в галоп на изток, други двама се наредиха от двете страни на Великана, за да се подпира на конете им. Млада русокоса жена, явно родена в някое дървено поселище, предложи на Томас да язди коня й зад нея. Той за пръв път обърна внимание, че седлата на бойците не са нищо друго освен лепка, стеснена в двата края във формата на стремена. Все едно да седи на одеяло, прилепващо и към коня, и към ездача. И макар че Джоан го беше научила да язди, той не успя да преодолее присъщото си недоверие към конете. Отказа и закрачи зад единия кон, на който се подпираше Сол по сърцето.

Заобиколиха близкото възвишение откъм южния му склон и поеха по пътя, който водеше към моста, а на изток продължаваше почти прав към билото на висок рид. По стръмнината Великанът залитна неведнъж и едва му стигаха силите да се задържи прав, като се хваща за конете. Но щом изкатериха билото, той спря, вирна глава и разпери ръце със смях.

— Ето, приятелю. Нима това не е отговор на въпроса ти?

Няколко плоски платовидни хълма ги деляха от Твърдината на Владетелите.

Гледката свари Томас неподготвен и почти спря дъха му. Весел камък наистина беше великолепен. Издигаше се в гранитна непоклатимост като въплъщение на вечността — трайно дело, създадено от обикновени скали благодарение на изкусното майсторство на Великаните.