Шестото покварено дете [bg]

– Пазите ли някаква документация?

– Ама вие наистина ли мислите, че щях да ви я покажа – дори да имах?

Наш сви рамене.

Тя кимна към очукания лаптоп на бюрото:

– Не мога да ви ги покажа, даже и да искам. Компютърът ми лепна някакъв вирус. Всичките ми файлове са прецакани. Чакам компютърджията да дойде и да ми го оправи.

Наш отвори снимките на двете жени, които бяха открили в компютъра на Ъпчърч, и плъзна телефона си по бюрото.

– Тези двете познати ли са ви?

Отначало изобщо не ги погледна. Взираше се в него, сякаш се състезаваха кой ще мигне или ще сведе очи пръв. Когато все пак им хвърли един поглед, само поклати глава:

– Не, не са от моите.

Наш ѝ показа фотография на Сам Портър:

– А този човек?

Жената замълча. Отначало Наш си помисли, че го е разпознала, но след това осъзна, че е виждала толкова много мъжки лица през годините, че ѝ бе необходимо малко повечко време, преди да прерови картотеката в мозъка си.

– Не е от клиентите ни – каза тя най-накрая, облягайки се отново назад.

Наш първоначално почувства прилив на облекчение, но после до съзнанието му стигна фактът, че дълбоко в себе си наистина бе мислил, че тя ще разпознае Сам. Това го разтревожи, понеже въпросната мисъл бе родена от детектива, скрит в подсъзнанието му. Някои хора наричаха този детектив „шесто чувство“, други – „интуиция“. Някога Портър му бе казал, че си струва да се вслушва в този глас. Според него подсъзнанието имало начин да подреди парченцата от пъзела малко по-бързо от съзнанието и щом веднъж се научиш да се доверяваш на този глас, да го слушаш, ставаш по-добър детектив. Наш тогава му бе отвърнал, че трябва да спре да слуша гласовете в главата си. Може би сега бе моментът да последва собствения си съвет.

Той смени темата:

– Кога компютърът ви прихвана този вирус?

– Преди около седмица. Все едно изведнъж го удари старческата сенилност и почна да забравя разни неща. Всички дати се разбъркаха, ето това е най-лошото. Всеки файл, който погледнах, дори в самите файлове, като екселски таблици и уърдовски документи например, всяка дата бе сменена с някаква произволна. Не знам как е станало! Не съм от онези, дето цъкат, без да гледат, върху разни линкове в писма или по уебстраници. Моят компютърджия каза, че дори не е възможно с работещия тук софтуер. Определено е шибан малоумник.

– Имам човек, който би могъл да го оправи. Искате ли да го питам ще се заеме ли?

Тя се засмя за пръв път, откакто бе дошъл:

– Това е най-забавното шибано нещо, което съм чувала за цяла седмица! – Ухили се. – Ама разбира се, господин Ченге! Вземете лаптопа ми и го направете да е като новичък, само не поглеждайте нищо вътре, нали мога да ви се доверя? Я върви се шибай! – Столът изскърца под тежестта ѝ. – Мисля, че приключихме тук.