Лятото на ангелите [bg]

— Не мисля, че ще научите нещо повече от нея в близко време — казва тихо сестрата.

Нанси и Кас остават в стаята, като отдръпват столовете си от леглото, за да осигурят на Ава пространство. Всички останали се връщаме в коридора.

Холмс поглежда през малкото прозорче на вратата, после към мен.

— Защо са й дали две мечета?

— Едното е за бебето.

Тя се задавя леко.

Уотс изпъшква разочаровано, прозвучава почти като въздушна целувка.

— Не е била достатъчно будна да й кажат името ти и не е прочела бележката, която й е била закачена; ако искаш да се върнеш в службата, Рамирес, нямам нищо против.

— Смяташ ли, че ще е нужна отделна заповед за списък на хората с достъп до досието на Ава?

— Не, случаите, по които се работи, обикновено получават малко повече свобода на действие. Поне за този тип информация. Ще пратя Смитовците при социалните да говорят със служителите. Може би ще доведат със себе си Глория Хес за разпит. Рамирес…

— Знам. Не мога да присъствам, ако провеждаш разпита й.

Понеже говоренето с деца е едно, стига да им носи утеха и така да ги успокоява достатъчно да отговарят на въпросите. Понеже са им дали името ми. Преглеждането на случаите ми е проучване, не разследване. Аз съм свидетел в разследването на друг екип, но не съм участник в него. Колкото и глупави да са понякога, процедурните правила ни защитават. И ако заведат заподозрян в участък или в службата за официално снемане на показания, нямам право да присъствам или дори да наблюдавам.

Дявол да го вземе.

А всъщност няма и начин да се добера обратно до Куантико. Дойдохме с колата на Уотс.

Вероятно би трябвало да нагледам другите деца, които още са тук, но не се чувствам готова да го направя. Може би това е очакваната крачка встрани — признание, че точно днес не ми стигат сили да го сторя.

Излизам от болницата, като се опитвам да реша дали си спомням къде е колата ми. Мога да си извикам такси и да отида при Едисън или при Стърлинг. Но има вероятност и колата да е в гаража в Куантико, и това е малко по-скъпо, отколкото съм готова да дам, за да се возя.

Телефонът ми звъни — държа го изваден и не искам да знам, наистина не искам, не… ама защо ще ме търси Джени Хановериан?

— Джени?

— Мерседес — поздравява ме тя топло, — съпругът ми каза, че сигурно ще ти трябва превоз обратно до Куантико. Момичетата заведоха Марлийн на „Професия: Стриптийзьор“, така че съм свободна като птичка.

Уотс, ти хитра приятелко!

— Не искам да те затруднявам…

— Веднъж се наложи да карам до Атланта, защото Холи си забрави спортните маратонки за лекоатлетическо състезание, а ти ми говориш за неудобство!

Холи обаче й е дъщеря и аз внезапно се оказвам неспособна да продължа с възраженията, понеже намекът на Джени е едновременно странен и прекрасен, но и ужасяващ.

Тя пристига с джипа си, боята на предната броня е още прясна след уроците по шофиране на Британи, един от които завърши с прегазен сандък за играчки. Докато си закопчавам колана, жената на Вик ме оглежда хубавичко. И после прекарва цялото пътуване до работа в бърборене за зеленчуковата й градина и войната, която води със зайците нашественици. В това пътуване за мен се крие поука, понеже силно ми напомня…