Дългият път към дома [bg]

— Ноу Ман? — попита Мирна.

Тръгнали бяха от галерията и вървяха по тясна уличка към квартално кафене, където щяха да закусят.

— Ноу Ман — потвърди Шартран.

— Ама че странно! — възкликна Клара.

Бовоар не разбираше защо е изненадана. Повечето художници, които бе срещал, минаваха далеч отвъд границите на странното. За тях странното бе консервативно. Въпреки буйната си, пълна с хранителни остатъци коса и серията „Вагини воини“ Клара можеше да мине за една от по-нормалните.

Питър Мороу, с неговите закопчани догоре ризи и спокоен характер, почти със сигурност бе най-откаченият от всичките.

— Питър не търсеше Ноу Ман. Опитваше се да открие човек на име Норман — каза Шартран.

— И успя ли? — попита Клара.

— Не и доколкото ми е известно.

Стигнаха до близкото ресторантче и седнаха на една от вътрешните маси. По молба на Гамаш домакинът им ги бе завел в закусвалнята, където Питър понякога се е хранел.

— Oui, знам го — кимна сервитьорката, когато й показаха снимка на Питър. — Яйца с по-препечени филийки. Без бекон. Черно кафе.

Изглежда, одобряваше спартанската му закуска.

— Имал ли е някога компания? — поинтересува се Клара.

— Не, все беше сам — рече жената. — Какво да бъде?

Жан Ги си поръча „Специалитета на пътешественика“: две яйца и всевъзможни видове пържено месо.

Шартран поръча бъркани яйца.

Останалите си взеха палачинки с боровинково сладко и бекон.

Когато сервитьорката се появи с храната, Гамаш я попита дали познава Норман.

— Това име ли е, или фамилия? — попита жената, докато доливаше кафе в чашите им.

— Не знаем.

— Non — отвърна тя и си тръгна.

— Питър казвал ли е откъде познава този Норман? — попита Жан Ги.

Шартран поклати глава.

— Не съм го питал.

— Сещаш ли се за някой Норман сред познатите на Питър? — обърна се Гамаш към Клара. — Може би приятел? Или художник, на когото се е възхищавал?

— Вече мислих — отвърна Клара. — Името не ми говори нищо.

— А какво общо има Ноу Ман? — попита Жан Ги.

— Нищо, предполагам — призна Шартран. — Просто някакъв тип, който е създал колония на художници в околността. Тя не просъществувала дълго и той си заминал. Често се случва. Художниците трябва да изкарват пари и си мислят, че ще свързват двата края, като преподават или се усамотяват. Почти никога не им се получава. — Мъжът се усмихна на Клара. — Колонията е била изоставена много преди Питър да пристигне. А и той не ми изглеждаше от типа хора, които биха се присъединили към такава общност.

— „Най-бързо пътува този, който пътува сам“ — цитира Гамаш.

— Винаги съм се чудила дали е така — рече Мирна. — Може и да е по-бързо, но не е толкова приятно. А и когато стигнеш, какво намираш? Нищо.

Или никой, помисли си Гамаш.