Парижката книжарница

— Жалко, че сърцето ви е сляпо за жени като мен.

— Сляпо е и за другите, мадам.

— Е, това поне малко ме утешава — въздъхна тя.

Следобед, когато горещината ставаше непоносима, Пердю лежеше в спалнята си и се стараеше да не мърда. Събличаше се по къси панталонки и слагаше мокри кърпи на челото, гърдите и стъпалата си.

Вратата към терасата бе отворена, бризът лениво поклащаше завесите. Топлият вятър се плъзгаше по тялото му. Пердю задряма.

Прекрасно беше да се завърне в тялото си. Да разполага с живо тяло, което има чувства. Което не се усеща повехнало и умиращо. Неизползвано, враждебно.

Пердю бе добил навика да мисли чрез тялото си. Сякаш се разхождаше из душата си и надничаше във всяко помещение.

Да, тъгата живееше в гърдите му. Идваше неочаквано, стягаше гръдния кош, пречеше му да диша. Светът се смаляваше. Но той вече не се страхуваше от нея. Дойдеше ли, оставяше я да мине през него.

Другото помещение на страха беше шията. Когато съумяваше да издишва спокойно и дълго, страхът не се разпространяваше. Напротив, с всяко издишване намаляваше. Пердю си представяше как го смачква на топка и го хвърля на Пст, за да си поиграе и да го изнесе от къщата.

Радостта танцуваше в слънчевия сплит. Той се радваше на танца ѝ. Мислеше за Сами и Кунео, за невероятно веселите писма на Макс, в които все по-често се срещаше името Вик. Момичето от трактора. Представяше си как Макс тича след червения трактор през лозята, как прекосява цял Люберон и избухваше в смях.

Учудващо, но любовта си бе избрала място върху езика му. И имаше вкуса на трапчинките на Катрин.

Затворил очи, Жан се усмихна. Тук, сред светлината и топлината на Юга, при него се завърна още нещо. Напрежението. Чувствителността. Желанието.

Понякога сядаше на стената зад пристанището, взираше се в морето или четеше. В такива дни топлината на слънцето предизвикваше в тялото му приятно, теглещо, безпокойно напрежение. И така тялото му се отърсваше от тъгата.

Двайсет години не бе спал с жена.

Копнееше да го направи.

Позволяваше на мислите си да го отведат при Катрин. Усещаше я в ръцете си. Помнеше каква беше косата ѝ, какви бяха мускулите и кожата ѝ.

Представяше си как ще докосне бедрата ѝ. Гърдите. Как тя ще го гледа и ще копнее за него. Как ще се приближат един към друг с тяло и душа. Как ще се притискат телата им, как ще се радват…

Всичко си представяше.

— Отново съм тук… — пошепна зарадвано.

Докато живееше сам, хранеше се и плуваше, продаваше книги и переше с новата си перална машина, неусетно настъпи часът, когато нещо в него направи още една крачка напред.

Просто така. Случи се в края на лятото, на 28 август.

Дояждаше обедната си салата и размишляваше дали да отиде да запали свещ за Манон в параклиса Нотър Дам дьо Пити, или да слезе към Порт Исол и да поплува в морето. И изведнъж забеляза, че в сърцето му не е останал гняв. Нищо не го пареше. Нямаше желание да крещи. Очите му не се пълнеха със сълзи на ужас и загуба.