Парижката книжарница

Беше препълнен с парещ, кипящ гняв. Искаше му се да закрещи.

— Защо просто не ми се обади, както правят нормалните хора? Защо не ми каза, че си болна? Как можа, Манон, как можа да спиш до мен толкова нощи и да не ми кажеш? Върви по дяволите, ти… ти…

Не знаеше какво да прави с гнева си. Искаше да удря. Коленичи и заудря в пясъка. Започна да загребва с шепи и да хвърля зад себе си. Загребваше и фучеше разярено. Отново и отново, но не спря да се гневи. Скочи и изтича във водата. Заудря с юмруци по вълните. Солената вода пръсна в очите му и го опари, но той не спря.

— Защо го направи, защо?

Нямаше значение кого пита — Манон или смъртта.

— Мислех, че се познаваме, мислех, че ме обичаш, мислех…

Гневът угасна. Потъна в морето между две вълни, превърна се в парче дърво, което щеше да бъде изхвърлено на някой друг бряг и да разгневи друг човек, бунтуващ се срещу смъртта.

Жан усети камъните под босите си крака. Изведнъж осъзна, че трепери от студ.

— Трябваше да ми кажеш, Манон — заключи доста по-спокойно, макар и останал без дъх. Отрезвял, разочарован.

Вълните продължиха да се търкалят равнодушно.

Престана да плаче. Често си припомняше миговете с Манон, молитвите във водата продължиха. После сядаше на плажа, чакаше изгряващото слънце да го изсуши и се наслаждаваше на студените тръпки по тялото си. Ходеше по брега, шляпаше с боси крака във водата, купуваше си първото еспресо за деня и го изпиваше с мокра коса, загледан в морето и цветовете му.

Готвеше, плуваше, пиеше по чаша вино, спеше добре и всеки ден играеше петанк. Продължи да пише писма. Работеше върху „Голямата енциклопедия на малките чувства“, а вечер продаваше книги на хора с къси панталони.

Бе променил начина, по който събираше книгите с читателите. Често питаше клиентите:

— Как искате да се чувствате на заспиване?

Повечето отговаряха, че биха искали да им е леко и да усещат опора.

Други питаше какво обичат най-много. Установи, че готвачите обичат ножовете си. Посредниците в агенции за недвижими имоти обичаха шума на връзките с ключове. Зъболекарите обичаха да виждат страх в очите на пациентите. Последното му беше известно отдавна.

Най-често обаче питаше:

— Какъв да е вкусът на книгата? На сладолед? На люта чушка? На месо? Или на добре охладено розе?

Оказа се, че храната и книгите имат близко родство — Пердю откри това едва в Санари. Скоро започнаха да го наричат „готвач на книги“.

През втората половина на август приключи с ремонта на малката къща. Обитаваше я съвместно с появил се незнайно откъде вечно недоволен котарак на тигрови шарки, който никога не мяукаше, никога не мъркаше и се прибираше късно вечерта. Тогава обаче се изтягаше доволно до леглото му и злобно зяпаше вратата. Така охраняваше съня му.

Пердю го нарече първо Олсон, но когато котаракът безмълвно изфуча насреща му, го преименува на Пст.

Жан Пердю бе решен да не допусне за втори път грешката да остави една жена в неведение за чувствата си. Макар да беше наясно, че не знае точно какво чувства. Все още пребиваваше в междинната зона, а възможното ново начало беше скрито в мъгла. Не беше в състояние да каже къде ще се намира догодина по това време. Знаеше само, че ще продължи да върви по пътя си, за да открие целта. Но продължи да пише на Катрин. Започна, докато плаваше по реките, а откакто беше в Санари, ѝ пишеше на всеки три дни.