Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— Опитай да се обадиш по мобилния телефон — посъветва го Сами. — Ще видиш колко е вълнуващо.
Една вечер Пердю включи телефона си и набра парижки номер. Искаше да каже на Катрин какъв е в действителност — мъж между мрака и светлината. Когато умре любим човек, ставаме други.
— Номер 27. Ало? Кой е? Говорете де!
— Добър вечер, мадам Розалет… Имате ли вече нов цвят на косата? — попита със запъване Пердю.
— Господи! Мосю Пердю! Откъде…
— Знаете ли номера на мадам Катрин?
— Разбира се! Знам всички телефонни номера, до един. Представете си, онази Гъливер пак…
— Бихте ли ми дали номера, моля?
— На мадам Гъливер? Защо, за Бога?
— Не, уважаема мадам Розалет, на Катрин.
— О, да, разбрах. Вие ѝ пишете често. Знам го, защото мадам постоянно носи писмата със себе си, веднъж изпаднаха от чантата ѝ, нямаше как да не ги видя. Случи се в деня, когато мосю Голденберг…
Пердю престана да настоява да получи телефонния номер. По-добре да изчака мадам Розалет да се наприказва. Така научи, че мадам Гъливер има нови коралово-червени сандали на висок ток, които вдигат ужасен шум по стълбището. Каква суета! Кофи пък искал да следва политически науки. Мадам Боме преживяла успешна операция на очите и вече не четяла с лупа. Последният балконски концерт на мадам Виолет бил прекрасен. Някой се сетил да я заснеме и пуснал филмчето в интернет. Един куп хора направили клак-клак и мадам Виолет станала известна.
— Гледали са филма и са го харесали, така ли?
— Нали точно това казах!
А пък мадам Бернар решила да преустрои тавана и да го даде под наем на някакъв си художник. Скоро щял да се нанесе горе с годеника си. Представяте ли си? По-добре да си доведе морско конче!
Пердю държеше телефона далече от устата си, за да не се издаде, че се смее. Розалет не спираше, но той можеше да мисли само за едно: Катрин събираше писмата му и ги носеше в чантата си. Приказно! — както би се изразила портиерката.
След цяла вечност успя да запише номера на Катрин.
— Много ни липсвате, мосю — заключи мадам Розалет. — Вече не сте толкова ужасно тъжен, надявам се?
Пръстите му се вкопчиха в телефона.
— Наистина не съм, благодаря ви.
— Няма за какво — отвърна с необичайна мекота Розалет и затвори.
Пердю набра номера на Катрин и притисна телефона към ухото си. Един сигнал, втори, трети…
— Да?
— Ами… аз съм…
Как „аз съм“? Дяволите да те вземат, Пердю! Откъде може Катрин да знае кой си ти?
— Жан?
— Да.
— Мили Боже!
Катрин шумно пое въздух и остави телефона. Издуха си носа и пак грабна слушалката.
— Не очаквах да се обадиш.
— Да затворя ли?
— Само да смееш!
Пердю се усмихна. По мълчанието ѝ позна, че и тя се усмихва.
— Как…
— Какво…
Засмяха се. Бяха заговорили едновременно.
— Какво четеш в момента? — попита нежно той.
— Книгите, които ти ми донесе. За пети път. Не съм изпрала роклята, която носех онази вечер. Често отивам да я помириша и усещам афтършейва ти. Чета едни и същи изречения в книгите, но всеки път ми казват нещо различно. Нощем слагам роклята до мен, за да те усещам.
Катрин замълча. Пердю не бе в състояние да каже и дума. Връхлетя го толкова силно усещане за щастие, че загуби дар слово.
Мълчаливо се вслушваха един в друг и той имаше чувството, че Катрин е съвсем близо, точно до ухото му. Ако отвори очи, сигурно ще види зелената врата на жилището ѝ. Чуваше дъха ѝ.
— Жан?
— Да, Катрин?
— Става по-добре, нали?
— Да, става по-добре.
— Ти беше прав. Любовната мъка е като тъга по починал. Защото бъдещето ти умира, а с него и ти… Остава само раненото време. То трае ужасно дълго.
— Но всичко се оправя. Сега го знам.
Мълчанието ѝ беше толкова приятно.
— Не мога да престана да мисля, че не се целунахме — пошепна задавено тя.
Жан не отговори.
— До утре — промълви Катрин и затвори.
Това означава ли, че му е позволила да се обади отново?
Седеше в тъмната кухня и се усмихваше безпомощно.
39.
Към края на август усети, че е отслабнал. Затегна колана с две дупки. Мускулите на раменете му опъваха ръкавите на ризата.
Докато се обличаше, огледа внимателно отражението си в огледалото. Видя друг мъж, много по-различен от онзи, който беше в Париж. Тъмната коса, изпъстрена със сребърни нишки и небрежно пригладена назад, беше доста по-дълга, отколкото я носеше преди. Видя още пиратска брадичка и избеляла от пране ленена риза. Образ на петдесетгодишен мъж.