Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Кунео ме научи да виждам с ръцете си. Показа ми как да познавам кой продукт как иска да бъде обработван. Научи ме да мириша и да разпознавам по миризмата кои съставки си подхождат и какво мога да сготвя от тях.
Сложи в хладилника ми чаша ситно смляно кафе, за да събира всички миризми, на които не им е мястото там. Четири дни задушавахме, варихме, пържихме, пекохме…
Ако още веднъж ме попиташ ще сготвя ли за теб, ще те прелъстя с всички блюда, които научих да приготвям през тези дни.
Сами ме дари с последната от мъдростите си. Моята малка голяма приятелка. Този път по изключение не викаше — всъщност тя така си говори, — а дойде при мен, докато се взирах в морето и броях цветовете му, и ме прегърна.
— Знаеш ли, че между края и новото начало има междинен, свят? — зашепна в ухото ми. — Това е раненото време, Жан Пердю. То е като блато, в него се събират мечти и тревоги и забравени намерения. През този период крачките ти натежават и се забавят. Не подценявай прехода, Жано, живей между сбогуването и новото начало. Не бързай. Понякога прагът е много широк и не можеш да го преодолееш с една крачка.
Оттогава често мисля за „раненото време“, както го нарече Сами. За прага, който трябва да преодолеем между сбогуването и новото начало. Питам се дали моят праг започва едва сега… или продължава вече двайсет години.
И ти ли познаваш раненото време, Катрин? Любовната мъка е като тъга по мъртъв човек, нали? Имам ли право да ти задавам такива въпроси?
Вероятно Санари е едно от малкото места в нашата страна, където местните се усмихват, когато им препоръчам някой немски автор. По свой начин те се гордеят, че са дали убежище на десетки немски писатели, избягали от Хитлеровата диктатура. За съжаление, твърде малко от къщите на емигрантите са запазени — пет или шест, а къщата на Томас Ман е новопостроена. Произведенията на немските писатели рядко се намират по книжарниците. В момента купувам книгите им. Мадам няма нищо против.
Представи си, Катрин, тя ме препоръча на градските власти! Кметът — едър, посивял, грижливо подстриган и облечен — водеше парада на пожарните коли на 14 юли. На улицата бяха излезли всички превозни средства, с които разполага местната пожарна: камиони, цистерни, джипове, велосипеди, лодки на ремаркета. Грандиозна гледка, повярвай! Зад колите крачеха млади и стари пожарникари, спокойни и горди. Библиотеката на кмета обаче представлява жалка гледка. Звучни имена като Камю, Бодлер, Балзак, томове, подвързани с кожа. Посетителите сигурно се учудват: „О, Монтескьо! И Пруст“. Колко досадно.
Предложих на господин кмета да чете книги, които са му приятни, а не онова, което рекламират по телевизията. Предложих му да подреди библиотеката си, както му харесва, а не според цвета на кориците или по азбучен ред и жанр. Да не слага книгите една до друга, а една върху друга. Да сложи всичко за Италия в единия край: готварски книги, криминалетата на Дона Леон, романи, пътеводители, изследвания на Да Винчи, религиозни трактати, всичко. В другия край да нареди всичко за морето — от Хемингуей до научните книги за акулите, стихове и рибни ястия.
Той ме смята за по-умен, отколкото съм в действителност.
В книжарницата си имам любимо местенце. Точно до речниците и енциклопедиите. Там е много спокойно, само от време на време се появяват малки момичета, за да потърсят нещо, което родителите им не са пожелали да обяснят: „Още си много малка, почакай да пораснеш“. Аз лично вярвам, че няма въпроси за малки и големи. Човек трябва да се научи да напасва отговорите си.
Седя в своето ъгълче, на стълбата, правя се на интелигентен, вдишвам и издишвам. И толкоз.
От скривалището си виждам небето, отразено в отворената стъклена врата, а в далечината късче море. Виждам всичко красиво и меко, въпреки че тук е почти невъзможно да намериш нещо, което да е по-красиво от другото. Сред еднаквите бели къщи на градовете по крайбрежието между Марсилия и Тулон Санари е единственото местенце, където хората живеят и когато няма почиващи. От юни до август, естествено, всички работят за летовниците и след седем не намираш място за вечеря, ако не си резервирал маса. Но щом гостите си заминат, след тях не остават празни къщи и пусти паркинги пред супермаркетите. Тук винаги има живот. Уличките са тесни, къщите са цветни и малки. Местните хора се държат един за друг, сутрин, на разсъмване, рибарите продават от лодките си огромни риби. Това градче би могло да се намира в Люберон, толкова е селско, своеобразно, гордо. Но докато Люберон вече е двайсет и първият квартал на Париж, Санари е място, за което копнеем.