Парижката книжарница

След като Катрин и Жан разгледаха новото си убежище, Макс ги отведе в своя гълъбарник. На широкия зид до фонтана ги очакваше освежаващ пикник: вино, плодове, шунка и багета. Бе настъпило времето на трюфелите, местните хора прибираха реколтата. Миришеше на билки. Земята сияеше в есенните цветове ръждиво-червено и виненожълто.

„Макс има страхотен тен и изглежда като възрастен човек“, помисли Пердю.

За два и половина месеца младият писател бе станал част от Люберон и съвсем естествено се чувстваше мъж от Юга. Но изглеждаше и доста уморен.

— Кой спи, когато земята танцува? — отвърна загадъчно Макс, когато заговориха по темата.

Разказа им подробно как по време на болестта му мадам го използвала като момче за всичко. Двамата със съпруга ѝ били вече възрастни, а имотът с три къщи за гости и няколко отделни стаи бил твърде голям, за да се справят сами. Отглеждали зеленчуци, плодове и малко грозде. Макс им помагал срещу храна и подслон. В гълъбарника му се трупали снопове хартия и бележници. Приказки, разкази, проект за роман… Пишел нощем, защото през деня работел на полето. Обикновено свършвал чак в късния следобед. Вършел всичко, което му възлагал Жерар. Режел лози, плевял, берял плодове, поправял покриви, сеел, жънел, обръщал лехите, товарел камиончето за доставки и обикалял пазарите. И още: берял гъби, чистел трюфели, събирал смокини, подрязвал кипариси в най-различни форми, чистел басейните, а сутрин докарвал хляба за закуската на гостите.

— Вече мога да карам трактор и познавам различните видове жаби по песента им — съобщи Макс със самоиронична усмивка.

Слънцето, ветровете и ровенето в провансалската земя бяха превърнали лицето на градското момче Макс в лице на зрял мъж.

— За каква болест става дума? — попита Жан, когато Макс приключи с разказа си и им наля златножълто вино. — Наистина ли си бил болен? Защо не ми писа?

Под бронзовия тен Макс се изчерви и дори се разтрепери.

— Болестта на сериозно влюбения мъж — обясни смутено той. — Спях лошо, сънувах ужасни неща, позволих да ми се завърти главата. Не можех да чета, да пиша и да се храня. Бриджит и Жерар се измъчиха да ме гледат такъв и ми предписаха физически труд, за да ме спасят от полудяване. Затова работя за тях. Помага ми, на тях също, не говорим за пари, всичко е наред.

— Жената на червения трактор? — попита Жан.

Макс кимна, пое дълбоко дъх и започна отново:

— Точно така. Жената на червения трактор. Много точно описание. Трябва да ти кажа нещо много важно, Жан…

— Мистралът идва! — извика разтревожено мадам Боне и прекъсна изповедта на Макс. Дребната, слаба шейсетгодишна дама, както винаги облечена в мъжка риза и къси панталонки, им донесе кошничка с плодове и посочи бързо въртящите се ветропоказатели над лехата с лавандула. Засега вятърът не беше много силен, но небето бързо се оцветяваше в мастиленосиньо. Облаците изчезнаха почти напълно, хоризонтът се приближи застрашително. Ванту и Севените се очертаваха остро в падащия мрак. Типичен знак за наближаващ северозападен вятър.