Парижката книжарница

— И аз те обичам, Жан. Струва ми се, че никога не съм го казвала, само съм го мислила, истина ли е?

Истина беше.

— Въпреки това го забелязвах — отговори топло той. — Не беше нужно да ми го казваш през няколко години.

Тя се засмя и го нарече дързък хлапак.

Супер! Почти навърших петдесет и една, но все още съм дете.

Лирабел се оплака от поведението на бившия си съпруг, но гласът ѝ звучеше нежно. Наруга и новоизлезлите книги, но повече по навик.

Денят беше съвсем обикновен — и съвсем различен. Докато Жан прекосяваше кея на път към книжарницата, ММ изнесе щендерите с пощенски картички пред вратата.

— Денят ще е хубав! — извика ведро тя.

Пердю ѝ подаде пликче с кроасани.

— Да, и аз мисля така.

Малко преди залез слънце се оттегли в любимото си местенце. Оттам виждаше вратата, отразеното небе и частица от морето.

И тогава, посред мислите си, я видя.

Видя отражението ѝ и изпита чувството, че тя е излязла направо от облаците и водата.

Заля го неудържима радост.

Жан Пердю се изправи. Пулсът му се ускори.

Беше готов, както никога преди.

Сега! — помисли си щастливо.

Сега времето отново течеше нормално. Най-сетне излезе от вцепенеността. Преодоля раненото време. Отново чувстваше какво става тук и сега.

Катрин носеше сивосиня рокля, която подчертаваше цвета на очите ѝ. Вървеше изправена, гъвкава, стъпваше много по-уверено от преди…

Преди?

И тя е извървяла своя път от края към началото.

Катрин спря за миг на входа, за да се ориентира.

— Нещо определено ли търсите, мадам?

— Да, благодаря. Търсих дълго… и най-сетне го намерих. Определено го намерих — отговори Катрин и се обърна към Жан със засияло лице. Прекоси помещението, за да отиде при него. Той се изправи и я посрещна с лудо биещо сърце.

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение чаках най-сетне да ме поканиш да дойда при теб.

— Наистина ли?

— О, да. Изпитвам силен глад — отговори Катрин.

Жан Пердю отлично знаеше какво тя иска да каже.

Вечерта се целунаха за първи път. След вечерята, след дългата, прекрасна разходка покрай морето, след откровения разговор под големия хибискус. Пиха много вода и малко вино. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другия.

— Топлината тук действа утешително — каза по някое време Катрин.

Права беше. Слънцето на Санари прогони студа от тялото му и пресуши сълзите.

— Тя ни прави смели — допълни Жан Пердю. — Дава ни сили да вярваме в хората.

Нежно докосвани от вечерния вятър, объркани и възхитени от готовността си отново да се доверят, двамата се целунаха.

Жан изпита чувството, че за първи път целува жена.

Меките устни на Катрин се движеха под неговите по невероятно приятен, невероятно близък начин. Обзе го радост, че най-сетне може да я пие, да я усеща, да я милва. Желанието му пламна с нова сила.

Прегърна я нежно и завладя устата ѝ. Вкусваше я с език и зъби, следваше контурите на устните ѝ. Покри лицето ѝ с пърхащи целувки и спря върху ухаещото слепоочие. Притисна я силно, изпълнен с облекчение и нежност. Никога вече няма да спи лошо, когато тази жена е до него, никога. Никога вече няма да се ожесточава от самота.