Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Вече играя петанк всяка вечер на кея Уилсън. Прожекторите осветяват площадката до единайсет часа. Там играят спокойните мъже (някои биха казали старците) и не се говори много.
Кеят Уилсън е най-хубавото място в Санари. Виждаш морето, града, светлините, топките, лодките. Ти си вътре в играта, но наоколо цари спокойствие. Никой не аплодира, само от време на време се чува „Ааа!“, а когато новият ми зъболекар вкарва топката в игра, прокънтява едно „пенг“. Баща ми със сигурност ще хареса това място.
В последно време често си представям как играя петанк с баща си. Как си говорим и се смеем. О, Катрин, имаме толкова много да си говорим и да се смеем!
Къде останаха последните двайсет години?
Югът е пъстросин, Катрин.
Липсва му твоят цвят. Той би придал блясък на живота ми тук.
Жан
38.
Пердю плуваше всяка сутрин, преди да стане горещо, и всяка вечер малко преди залез слънце. Бе открил, че това е единственият начин да измие тъгата от себе си. Да я отхвърли пласт по пласт.
Опита с молитви в църквата. Пееше с богомолците. Обиколи планините около Санари. Разказа историята на Манон на висок глас, сам в кухнята или докато вървеше по някоя тясна пътека на разсъмване. Викаше името ѝ към чайките и мишеловите. Това помагаше само понякога.
Ранено време.
Тъгата идваше на заспиване и го завладяваше. Идваше тъкмо когато се отпускаше и потъваше в съня. Лежеше в мрака и плачеше горчиво. В такива моменти светът се смаляваше до размерите на стаята му, лишаваше го от родина. В такива моменти се страхуваше, че никога вече няма да се усмихне и че тази болка не може да престане. През тези мрачни часове се измъчваше с хиляди различни въпроси. „Какво щеше да е, ако…“ Представяше си как баща му умира, докато той играе на топка. Как майка му започва да си говори с телевизора и вехне от тъга. Страхуваше се, че Катрин чете писмата му на приятелките си и заедно му се надсмиват. Страхуваше се, че до края на живота си ще тъгува за скъпи на сърцето му хора.
Как ще издържи до края? Има ли човек, който е издържал на тази безкрайна тъга?
Искаше му се да остави сам себе си в някой ъгъл като забравена метла.
Само морето беше в състояние да се справи с тъгата му.
След половинчасов бърз кроул Пердю се оставяше на водата да го носи, изпънат по гръб, с крака към плажа. Там, върху вълните, с разперени пръсти, през които течеше вода, вадеше от дълбините на паметта си всеки час, прекаран с Манон, и го оглеждаше, докато престанеше да изпитва съжаление, че е отминал. Тогава го освобождаваше.
Вълните го люлееха, повдигаха го внимателно, преместваха го. Постепенно, много бавно, Жан започна да вярва. Не на морето, в никакъв случай — никой не бива да допуска тази грешка. Жан Пердю започна отново да вярва в себе си.
Няма да рухне. Няма да се удави в чувствата си.
Това беше неговата молитва.
Така минаха целият юли и половината август.
Една сутрин морето беше меко и спокойно. Жан влезе доста по-навътре от обикновено. Там, далеч от брега, се отдаде на сладкото чувство, че има право да си почине след кроула и гмуркането. В тялото му цареше топъл покой.
Може би заспа. Може би виждаше в полусън. Водата се отдръпна, той потъна и усети топъл въздух и мека трева. Ухаеше на свеж бриз, на череши и май. По облегалките на шезлонга подскачаха врабчета.
Ето я и нея.
Манон. Усмихна му се нежно.
— Какво правиш тук?
Вместо отговор той отиде при нея, падна на колене и я прегърна. Сложи глава на рамото ѝ, сякаш искаше да се скрие в нея.
Манон разроши косата му. Не бе остаряла с нито един ден. Изглеждаше млада и сияйна като онази Манон, която за последен път се бе появила в живота му през август преди 21 години. Миришеше на топлина и живот.
— Съжалявам, че те изоставих. Постъпих глупаво.
— Разбирам, Жан — пошепна нежно тя.
Нещо се промени. Той гледаше към себе си с очите на Манон. Сякаш се рееше над тялото си, минаваше през времето, прекоси целия си объркан живот. Преброи две, три, пет издания на своето Аз, всички с различни степени на остаряване.
Колко засрамващо! Пердю, наведен над огромен пъзел. Завършваше го и веднага го разваляше, за да го започне отначало.
Следващият Пердю, сам в почти празната си кухня, загледан в стената, над главата му мигаща лампа. Дъвчеше старо сирене и хляб от найлонова торбичка. Отказваше си да яде каквото обича — от страх да не се събудят дълго потисканите чувства.