Колекционери на смърт [bg]

Трийсет и седма глава

— Екс-ком? Марсден Екском? — Плесна се по кльощавото бедро и продължи да се смее толкова силно, че се задави. Отстъпих назад, за да направя място на Данбъри; Бог знае какво очаквах от нея — да задава въпроси или да приложи изкуствено дишане. Тя каза нещо, после подаде на Бадение фотография на Хекскамп, заснета по време на съдебния процес, тоест три години след като той е напуснал Франция. Старецът кимна:

— Oui, Екском.

— Попитай го за творчеството на Марсдън — подсказах.

Данбъри се подчини. Бадение разпери палеца и показалеца си така, че между тях остана около сантиметър разстояние, и каза нещо. Тя зададе още няколко въпроса, старецът пак се разсмя, но по-кротко, и се престори, че пуска нещо устата си.

— Ти май забрави да превеждаш! — изсумтях.

— Нашият домакин каза, че помни господин Хекскамп, защото лично му е преподавал.

— И?

— Добави, че талантът на този Екском бил ей толкова. — Тя повтори жеста на Бадение. — И още, че американецът бил очарователен младеж, който се мислел за неразбран гений. Подозирал го, че вечер се прибира вкъщи и яде буболечки.

— Май нашият Марсдън не се е приспособил към живота в тази страна. Помъчи се да изкопчиш нещо за душевното му състояние.

Данбъри заговори като картечница. Свикнал бях да наблюдавам реакциите на човека, когото разпитвам. Тъй като сега нямах тази възможност, се заслушах в гласа на Данбъри, напомнящ ромоленето на планински поток.

— Ceci est fini! — извика някой. Вратата зад нас се отвори, госпожица Мими влезе в стаята, тракането на високите й токове по дървения под бе като изстрели. — Fini! — Тя плесна с ръце, каза нещо на Данбъри.

— Изритва ни като мръсни котета — промърмори спътницата ми. — Смята, че присъствието ни изтощава господин брат й.

Вдигнах два пръста:

— Моля ви, мадмоазел, само още две минути.

Тя скръсти ръце на гърдите си и изграчи:

— Non!

Дотолкова разбирах френски. Симпатичната госпожица сигурно реши, че не съм я разбрал, затова повтори думата.

Обърнах се към Бадение и посочих масичката:

— Да изиграем още една партия, а?

Очите му радостно проблеснаха.

— Non, non, non! — Проклетницата ме хвана под ръка и се опита да ме изведе от стаята.

Старецът я повика. Мими се вцепени, обърна се към него. Той погледна към вратата:

— Partir la chambre.

Госпожицата ме изгледа кръвнишки, гневно процеди няколко думи на френски — гласът й не беше като ромолене на поток, а като камъни, запратени в главата ми.