Катерина де Медичи [bg]

Докато магьосникът говореше, по покрива затрополи дъжд и заплиска по плочника отвън. Той открехна кепенците, колкото да чуем далечния грохот на гръмотевиците и плющенето на пороя.

– Конят на мадам Жонди – скочих на крака, абсурдно разтревожена, че животното ще се намокри, докато окървавените ми жертви лежаха до мен.

– Стойте тук – нареди ми Руджиери. – Ще го заведа под стряхата. Ще останете, докато бурята отмине.

Отвори вратата и изчезна в мрака.

Застанах до прозореца, макар нощта и дъждът да заличаваха всички форми и звуци. Руджиери се забави и внезапен парализиращ страх скова гърдите ми. Нещо древно, лукаво и зло ме дебнеше в тъмнината отвън.

Козимо Руджиери беше демон – току-що бях видяла доказателството. Спомних си как веднъж ми обясни, че ме защитава в името на своите интереси. Какви ли бяха те сега?

Заваля по-силно. Извиках го като уплашено дете, съзнавайки, че няма как да ме чуе. Той се появи веднага на прага, материализирал се сякаш при произнасянето на името му.

От раменете му капеше вода; по бузите му се стичаха капки. Разтреперана, аз се опитах да скрия страха си с хапливост:

– Горкият вие! Нима оплаквате нея и децата ѝ?

Той пристъпи в стаята. Клепачите и ноздрите му бяха зачервени. Наистина плачеше.

– Не ми казвайте, че се разкайвате! – възкликнах.

Той ме погледна с изражение, каквото не бях виждала никога – лицето на Руджиери, ала по-младо и изтерзано от призрачни видения. В очите му пламтеше самоомраза, граничеща с безумие.

– За никой друг, Катрин... За никой друг – отрони той с дрезгав глас.