Двор от крила и разруха

— Дали мога да го надвия? — Рис вдигна вежда, оглеждайки столицата. — Не знам. Хитър е и крие истинския размах на мощта си. Но онзи ден в Хиберн му се наложи да прибегне до подмолни номера и заплахи, за да ни победи. Хиляди години е трупал познания и умения. Ако двамата се изправим един срещу друг… Ала се съмнявам да допусне подобно нещо. Има по-голям шанс за сигурна победа, ако ни надвие с численост, ако оголи редиците ни. Сблъскаме ли се лице в лице; приеме ли предизвикателство от мен… последиците ще са катастрофални. И то дори без да използва Котела.

Сърцето ми прескочи. Рис обаче продължи:

— Готов съм да поема този риск, ако другите склонят поне да застанат до нас.

Стиснах украсените с пискюли странични облегалки на креслото си.

— Не бива да се стига дотам.

— Може да се окаже единственият ни вариант.

— Не го приемам за вариант.

Той примигна насреща ми.

— Може да съм нужен на Притиан.

Защото със силата си… беше способен да атакува и краля, и цялата му армия. Да изгори всяка капка от нея, докато…

— На мен си ми нужен. В моето бъдеще.

Мълчание. И колкото и слънцето да топлеше краката ми, ужасяващ студ се разля из тялото ми.

Гърлото му подскочи.

— Ако само така мога да ти подсигуря бъдеще, съм готов да сторя…

— Няма да правиш нищо подобно — процедих задъхано през стиснати зъби, привеждайки се напред в креслото.

Рис ме погледна с притъмнели очи.

— Наистина ли очакваш, че няма да дам всичко от себе си, за да подсигуря нормален живот за теб, семейството ми и народа ми?

— Дал си достатъчно.

— Не. Още не.

Мъчех се да дишам, да фокусирам каквото и да било през пламналите си очи.

— Защо? Откъде идва това желание, Рис?

Този път не ми отговори.

Но в изражението му прозираше нещо така крехко, някаква толкова стара, незараснала рана, че въздъхнах, потрих лице и добавих:

— Просто… бори се с мен. С всички нас. Нека го направим заедно. Това не е само твое бреме.

Той откъсна едно зрънце грозде и го сдъвка, сетне устните му се извиха в бледа усмивка.

— Какво предлагаш тогава?

Все още виждах уязвимостта в очите му, усещах я по връзката ни, но все пак килнах умислено глава. Разрових се из всичко, което знаех, всички случки от близкото минало. Прибавих и наученото от книгите. От библиотеката, на чието дъно дебнеше…

— Амрен ни предупреди да не събираме двете половини на Книгата — подхванах на глас. — Ние обаче… аз я събрах. Каза, че така можело да събудим… още по-древни неща. Да ги извикаме.

Рис преметна глезен през едното си коляно.

— Хиберн може и да разполага с по-многобройна армия — продължих, — но защо пък ние да не атакуваме с чудовища? Сам каза, че Хиберн очаквал съюз между всички дворове. Но със съвършено различни сили? — Наведох се напред. — И не говоря за тварите, скитащи по света. Говоря за едно чудовище, което няма нищо за губене и може само да спечели от такъв съюз.

Чудовище, за чието благоволение щях да направя всичко по силите си, вместо да позволя на Рис да поеме удара сам.