Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Те почти се затичаха по дългото стълбище, водещо към горните нива на двореца, а непознатият Аристократ водеше. Нямаше и следа от стражи, което жрицата прие за знак, че магьосниците са се погрижили предварително да разчистят пътя.
Стълбището свърши при желязна врата, в чийто център бе гравирано прекрасното лице на Азшара. Тиранде несъзнателно потрепери, когато я видя, и двамата Аристократи се усмихнаха разбиращо.
— От тук ще влезем в коридор, водещ директно до конюшните. Останалите трябва да са подготвили пантерите. Когато портите се отворят, ще полетим като вятъра.
— Ами… ами демоните?
Той се изпъна гордо.
— Все пак ние сме Аристократите! Най-великите магьосници в кралството! Те ще паднат пред нашата мощ! — След това Дат’Ремар добави с по-малко надменност: — Както вероятно и мнозина от нас…
— Чувствам, че пътят е чист — прекъсна ги вторият заклинател с арогантна усмивка. — Разсейващата магия все още държи палетата на Варо’тен.
— Но не за дълго, подозирам.
Дат’Ремар внимателно отвори вратата. И наистина, в коридора напред нямаше нито един от мрачните войници.
— Почти стигнахме конюшните — отбеляза другият Аристократ, а самоувереността му растеше. — Виждаш ли, Дат’Ремар! Толкова много тревога заради онази безполезна сбирщина от…
Думите му секнаха, заменени от клокочене, когато една стрела прониза гърлото му и излезе от другата страна. Кръвта опръска другия магьосник и Тиранде.
Докато мъртвият заклинател падаше на земята, в коридора се появиха неколцина стражи.
— Спрете на място! — нареди подофицер, от чийто шлем се спускаше дълга грива.
В отговор Дат’Ремар ядосано махна с ръка.
Невидима сила удари стражите и ги запрати срещу стените като листа на вятъра. Дрънченето на броните им в камъка проехтя из коридора.
— Това ще ги научи друг път да не нападат Аристократ от елитния кръг! — изсумтя той.
— Някой ще дойде да провери шума — предупреди го жрицата.
За негова чест, Дат’Ремар изглежда осъзна прекалено яростната си атака. Той я хвана за ръката и с мрачно изражение я поведе напред.
Съвсем скоро стигнаха до конюшните, където Тиранде се изправи пред невероятна гледка. От думите на спътника й бе предположила, че ще има доста Аристократи, но не можеше дори да си представи, че ще са толкова много. Почти една трета от кастата ги чакаше заедно със семействата си.
— Къде е…? — започна една жена, но погледът на Дат’Ремар веднага я накара да замълчи и да не разпитва за мъртвия магьосник.
— Чухме битката горе и усетихме раздвижването на магически сили — добави друг мъж. — Демоните със сигурност също са го усетили.
— Беше необходимо. — Дат’Ремар поведе Тиранде след себе си. — Намери ли бърза пантера за жрицата, Куин’датано?
— Най-бързата.
— Добре. — Магьосникът се обърна към нея. — Господарке Тиранде, ще те помоля да говориш от наше име, когато стигнеш армията. Добре съзнаваме лошите чувства, които останалите ще изпитват към нас…
— Ще ги накараме да ни чуят! — настоя жената, заговорила по-рано. — Имаме силата да го сторим…
— И вероятно ще се окажем избити до крак! — изръмжа Дат’Ремар. После отново се обърна към Тиранде и добави: — Ще го сториш ли за нас?
— Как може да ми задавате такъв въпрос! Разбира се, че ще го направя! Кълна се в името на Майката Луна!
Това изглежда му беше достатъчно, дори и да не задоволи напълно приятелите му. Но изглежда всички тук изпитваха уважение към Дат’Ремар Сънстрайдър и приемаха решенията му.
— Добре тогава! Думата на върховната жрица трябва да бъде достатъчна за всички! — Той посочи нощните саблезъби. — По седлата! Не можем да губим и миг!
Аристократите-бегълци носеха малко със себе си — сигурен знак за бързината, с която бяха организирали всичко. Те бяха свикнали на лукс и Тиранде очакваше едва ли не да влачат целите си домове със себе си.
Друг магьосник подаде на жрицата юздите на слаба, но мускулеста женска пантера. От едната страна на седлото й висеше меч, откраднат от войниците на капитан Варо’тен. Тя кимна с благодарност за този подарък, а после се качи на седлото и зачака.
Дат’Ремар се огледа, за да е сигурен, че всички са готови, а после посочи към двете големи дървени врати, водещи навън.
— Ще яздим заедно! Никакво отцепване! Онези, които го сторят, ще се оправят сами с последиците от безразсъдството си. Демоните са навсякъде. Трябва да се бием и да яздим в същото време, може би дни наред. — Той се изпъна. — Но ние сме Аристократите, най-големите майстори сред онези, които боравят с Кладенеца! С негова помощ ще отворим пътя напред и ще оставим след себе си телата на всички, които се опитат да ни попречат!