Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението
- Автор: Knaak Richard A.
- Серия: Warcraft - Войната на Древните #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Войната на Древните - Разцеплението». Краткое содержание книги:
Стражата пред вратата й беше премахната, защото зловещият капитан Варо’тен бе решил, че е напълно излишно да охранява затворник, който явно няма да ходи никъде.
Внезапно прозвучаха стъпки, които привлякоха вниманието й. Не беше дошло време да й носят храна и вода. Освен това откакто бе позволила на Дат’Ремар да я нахрани и напои, Тиранде не беше пипнала нищо повече от дажбите, които й оставяха. При двете си последвали визити Аристократът я увещаваше да не се ограничава, но тя искаше да взима само онова, което й е жизнено необходимо, за да не става зависима от онези, които я държаха затворена.
Вратата се отвори с кратко скърцане. За нейна изненада, новодошлите бяха Дат’Ремар и един друг Аристократ. Непознатият погледна вътре само веднъж, прецени затворничката с поглед, а после се върна обратно в коридора.
— Дат’Ремар! Какво ви води…
— Тихо, господарке!
Той огледа килията, сякаш очакваше да я намери пълна с адски пазачи. Щом се увери, че са сами, благородникът приближи към сферата.
Дат’Ремар извади от робата си зловещия артефакт, използван по-рано от лейди Важ, за да я освободи за кратко. Тиранде едва сдържа възклицанието си, защото в началото си помисли, че магьосникът й готви същата съдба, каквато желаеше придворната дама на Азшара.
— Подготви се — прошепна Дат’Ремар.
Той повтори същите действия, извършени по-рано от Важ. Сферата се снижи и невидимите окови изчезнаха.
Тиранде беше твърде скована и едва не падна. Аристократът я хвана с едната си ръка, а артефактът се озова близо до гърлото й.
— Смъртта ми няма да ви помогне с нищо — каза му тя.
Заклинателят изглеждаше стреснат, но после погледна към нещото в ръката си. Веднага го захвърли с явно отвращение.
— Не съм дошъл тук, за да извършвам такова гнусно деяние, господарке! А сега говори тихо, ако се надяваш да избягаш от това място!
— Да избягам? — пулсът на Тиранде се ускори. Това някаква нова жестока шега ли беше?
Дат’Ремар разчете правилно погледа й.
— Няма измама! Обсъждахме това дълго и внимателно! Не можем да търпим тази гнусотия повече! Кралицата… — Той едва не се задави, явно разкъсван между предаността си към Азшара и отвращението си от всичко, случило се досега. — Кралицата… е луда. Няма друго обяснение. Тя обърна гръб на народа си в името на създание, отдадено на покварата и смъртта! Този Саргерас обещава съвършен свят, където ние, Аристократите, ще управляваме, но някои от нас не виждат нищо повече от разрухата на всичко! Какъв рай може да бъде изграден от напоен с кръв камък и изпепелена земя? Никакъв, така мислим ние!
Тя не бе напълно изненадана от признанието му. В предишните им разговори се бяха появявали намеци за тревогата му. Първоначално се изненада, че в двореца изобщо е останала някаква независима мисъл, след като демоничният повелител явно очакваше пълна отдаденост, но може би Саргерас най-сетне бе разхвърлял волята си на твърде много места едновременно.
Независимо от причините, върховната жрица беше благодарна на Майката Луна за тази възможност. Чувстваше, че със сигурност може да се довери на Дат’Ремар.
— Това е единственият ни шанс — наблегна магьосникът. — Слугите на демоничния повелител са навън при Кладенеца и правят някаква магия. Ще отсъстват достатъчно дълго. Останалите чакат долу, в конюшните.
— Останалите?
— Не можем да останем тук, особено ако открият, че си изчезнала. Вече решихме. Аз направих така, че повечето, които искат да напуснат, да не участват в днешната мисия, възложена ни от демоните… а онези, на които им се наложи, са готови да се пожертват заради другите.
— Дано Майката Луна бди над тях — прошепна Тиранде. Съдбите на изостаналите нямаше да бъдат приятни, когато Манорот и господарят му откриеха предателството на нощните елфи — Ами стражите?
— Сред нас има неколцина от тях, но повечето са кучета на капитан Варо’тен! Ще трябва да сме бдителни около тях! Сега ела! Стига въпроси!
Той я изведе в коридора, където ги чакаше вторият Аристократ. В началото Тиранде се поколеба, внезапно шокирана от това, че най-накрая се намира извън килията. Дат’Ремар с трескав поглед я поведе напред.