Скитник броди по света

От деня, когато съм завършил последната си записка, са изтекли близо шест години и половина. До Девети септември животът ми беше неспокоен, бурен, изкарах не по свое желание около година и девет месеца във Франция. Да се водят записки беше едновременно трудно и опасно. След Девети ходих на война; когато се върнах, някое време не можех да изтрезнея от опиянението на революцията, което беше обхванало всички ни. А после — после трябваше да доказвам, че съм живял честно.

Така и не написах през тия години нито един ред.

Моят шурей, доцент Август Владимиров, превеждаше старинния ръкопис от Монферие с бързината на костенурка. И след Девети той продължи да ми дава части от превода си през много дълги интервали или както се казваа, «на час по лъжичка». Преди седмица ми предаде нова глава от разказа на Лукан, която държа на масата си и която сега ще включа към записките си.

От доста време земята се тресеше под краката ми. Най—сетне затихна. Сега като че ли се намирам в дълбока и мрачна падина. Но и от такова тъжно място се виждат слънцето и звездите, и прекрасното буреносно небе, което грее над новия живот. Отблясъците на това небе радват душата ми. И понеже около мене настъпи тишина, мога спокойно да се вглеждам в себе си и да разчитам следите, оставени от изминалото време.

И така, в края на 1940 година районният комитет ме прехвърли към Военната организация, а от Военната организация ми възложиха да образувам в трета рота на шести полк антивоенен комитет, от който щяха да бъдат вербувани по—сетне членове за нелегална антифашистка дейност на войската.

Веднага започнах да търся връзки, които да ми отворят път към тази непревзимаема рота, но работата вървеше мудно, защото беше свързана със смъртоносни рискове, провалите по разните войскови части бяха изпратили вече десетки хора на бесило и разстрел. РО—то бдеше, протягаше хищнически пипала на октопод и към Центъра, и към низовите организации, като действуваше предимно с провокатори — изпитан метод от памтивека.

Един ден в началото на есента (хилтеристките войски бяха отдавна влезли в страната) адвокатът Минко Измирлиев, моят добър приятел, дойде в кабинета ми на улица «Гладстон» и за велико мое изумление поиска веднага да му сложа «някакви» капки в очите, от които да е личало, че е дохождал при мен като «истински» пациент. Изпълних молбата му и тогава, като премигваше и бършеше с кърпичка сълзите, предизвикани от капките, той ми каза:

— Ще излезеш утре следобед и ще гледаш да си точно в шест часа пред кино «Глория палас». Тогава публиката излиза от второто дневно. Ще държиш шапката си в ръка, а в устата ти да дими лулата. Към тебе ще се приближи един човек и ще попита: «Бива ли си го тоя филм?» Ти ще му отговориш: «Един път!» След това той ще те поведе нанякъде и ще ти каже някои неща, които те интересуват. Аз не познавам тоя човек, нито той ме познава, нито ще искам да зная какво сте си говорили. Но ти ще го слушаш и ще му се доверяваш, както би се доверявал ни мен... Разбра ли играта?